петък, 19 април 2013 г.

„Нашата Via Dolorosa" – Петко Бочаров



можете да прочетете и
Издателство „Жанет 45”

Далеч съм от мисълта да анализирам написаното от Петко Бочаров, поради няколко причини. Преди всичко, аз не съм на нивото му. Също така, нямам неговия опит, нямам и неговия изказ. Това не пречи обаче да чета с настървение и да поклащам глава с разбиране, докато прозирам простички и ясни истини, които по някаква причина са избягвани до момента. Или прекалено простички, за да им обръщаме внинание? Или прекалено ясни, за да ни обърнат внимание върху тях, докато още сме били ученици?
И така, настанете се удобно на креслото, дивана или което и да е там любимо ви място за отдих. Сервирайте си храна. Как ви се струва? Всичко е супер, нали? Не ви присяда, не усещате присвиване на диафрагмата, надявам се.  А сега си представете онова трикрако столче, навяващо на родители и прародители носталгични спомени, пред ниската софра. Не, не се измъчвайте! Само си го представете. Или си представете таван, висок 160 см. (дори мен, високата едва 165 см., ме ужасява). Е, нали разбирате защо книгата се нарича така. Там, в произхода ни и илюзиите, на които робуваме, се корени изначалното ни пристрастие към болката. Афинитетът ни към навеждането. Белязани са и в поговорките ни. А който  иска, нека ги нарича „мъдрост”.
Да открием онези детайли в историята, които сме подминавали или изобщо не са ни били показвани, не е откритието на века, но може и да има голямо отражение върху остатъка от него. За да променим този робски начин на мислене. Това, което ми харесва най-много в есетата на Петко Бочаров е, че независимо от прозрените истини, от които боли не по-малко, той вижда надеждата у младите. Младите, които не заклеймява с „те не четат”, „те не стават за нищо”. Напротив, възлага целия си оптимизъм (а не – груб цинизъм), че след като прочетат и осъзнаят фактите, с които ги запознава, тези хора ще променят начина си на мислене. А всичко започва именно от там.
Тежко ще им бъде на младите хора, с оставеното им „наследство”, а именно: „политическо късогледство, неуравновесеност, алчност, жажда за власт, глупост, коварство, мегаломания и премълчаване на фактите.” Дори да обърнат внимание на част от досега споменаваните от Бочаров факти, ще има надежда. Всъщност, докога ще прехвърляме всичко на „младите”? А ние да чакаме безучастно ли? Не, че сме престарели. Напротив, точно защото сме в разгара на силите си, хубаво е след като четем и да действаме, а не само да пишем, оригиналничейки.
Логично е да попитаме накъде да тръгнем. Отговорът на Бочаров е – към повече ред и повече духонвост и най-важното – без “dolorosa”. От нас зависи дали ще позволим датата на Илинденското въстание (2.8.1903 г.) няма вече да  се използва като лесен инструмент от родоотстъпници.
Възможно е на места авторът да ви прозвучи и твърде националистично, но каква друга реакция да очакваме спрямо народ, който иска да заличи нацията ни (визира се македонския народ)? Да продължим да ги наричаме „братя”, а те да ни изтрият от картата на света и от учебниците по история? Тогава, да си зададем контравъпроса – не е ли време да загърбим нашата Via Dolorosa?
Не по-малък проблем, с който трябва да се справим е и липсата на естетика. От изхвърлените фасове през грозно висящите обяви и афиши до откраднатите решетка или влакови релси, отнели човешки живот. Всичко това поради липса не толкова на закони, колкото на морал. А кой да възпита младите в морал, ако не е превъзпитал себе си?
И накрая, тъй като познавам повечето „разбиращи четящи”, ще изпреваря въпроса им – защо пък Петко Бочаров да ми бъде коректив? Освен всичко, което споменах в началото на това ревю, ще ви отговоря и с един цитат от самия него:
„Защото за разлика от огромното мнозинство в „Народна република” аз бях достатъчно информиран, за да осъзнавам истинското значение на събитието.” Изказването му е по повод 11 ноември 1989 г., но е приложимо и за всяко друго, което говори в тази книга.