четвъртък, 22 април 2010 г.

Милорад Павич – гениалността на Балканите



Една типично Балканска традиция е да си спомним за някого, когато той вече не е сред нас. Такъв е и случаят с Милорад Павич - роден на 15-ти октомври 1929 година в Белград. Сред множеството му титли са следните: „доктор по история на литературата”, „специалист по сръбска литература от XV-XVII век”, известен е и като преподавател и гост професор в различни европейски университети. Бил е член на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура. През 2006 година е бил удостоен със званието „Доктор хонорис кауза” на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 2004 година е бил номиниран за Нобеловата награда за литература. С познанията си по руски, английски, френски и немски език, той е бил и сред най-известите преводачи на Байрон и Пушкин. За съжаление, той напусна този свят, покосен от инфаркт през ноември 2009 година, малко преди Белградския панаир на книгата, който е най-големият на Балканския полуостров. Пет месеца по-рано, пред чуждестранната библиотека в Москва е бил издигнат негов бронзов бюст. С риск да ме обвините в минимализъм, ще спра биографичните бележки до тук, но какво друго остава да се каже за човек, който е заявил за себе си: „Накратко, аз нямам биография. Имам библиография.”
Милорад Павич оставя богато литературно наследство, както в проза, така и в стихове. Специалисти определят литературното направление, в което пишел като „модернизъм” и „магически реализъм”. Последното звучи като оксиморон, но всъщност е може би най-точното определение за неговите творби и по-специално за дискутирания от създаването му през 1984 година и до днес „Хазарски речник”. Това е роман, който е създаден по законите на лексикографската морфология. Структурата е многопластова, въпреки привидната подреденост на биографични статии по азбучен ред. Статиите от своя страна, са обединени от общия сюжет – хазарската полемика. До тук, нищо толкова интересно, но нека не забравяме колко оскъдни са данните за хазарите от историческа гледна точка. Знае се само, че са били народ, живял от седми до десети век на територията между Каспийско и Черно море. Основната им религия е била езическа, а в последствие, след споменатата хазарска полемика за това коя е подходящата за тях религия, приели юдаизма, с което нацията им изчезва. Толкова! Не и за Павич, обаче. В трите книги на своя речник – Червена (християнска), Зелена, (мюсюлманска) и Жълта (еврейска) – предлага гледните точки на трите религии по повод споменатата полемика. Тази полемика остава жива и през втората половина на двадесети век посредством много интересен символ – учени от трите религии, разпознали знаците на миналото, се срещат на научен симпозиум, на който се унищожават взаимно, но запазват материалите за хазарската полемика. Така, авторът надскача лимитите на историята и превръща споровете по хазарския въпрос в „метафора за всеки малък народ и в частност на славянските народи на Балканския полуостров”, според Константин Оруш, написал послеслова на „Хазарския речник”. Преплитайки действителни лица от различни епохи, герои от приказки и измислени от самия него такива, авторът търси общото в човешкото сътворение, а именно - вечният стремеж на човека към познание, което символизира със солта. За да подкрепи този стремеж, Павич дава възможност на читателя си да чете неговия речник отляво на дясно и отпред назад. В една беседа нарекох този подход „флирт с читателя” и забелязах с удоволствие, че той е запазен и в други негови романи и разкази.
„Уникат”, последният роман на Павич, издаден през 2006 година, е „книга със сто финала”, както той самият формулира подзаглавието й. Това са финали, които са любезно предоставени на читателя за избор. Не само това, оставени са цели две страници, на които прочелият книгата може да добави своя край. В този роман се срещаме с интересна интерпретация на Юнговия андрогин, но не толкова философски поднесен, а вплетен в криминален сюжет, скрил в себе си една от най-красивите любовни истории, създавани някога в литературата. В този роман, също, можем да се срещнем с реални и измислени личности, които сътворяват своята мини реалност, от която няма измъкване, защото тя е далеч по-истинска от самия живот. Реалност, в която „тайната е по-стара от истината”, а смъртта и сънят са само част от абсолютното време, в което познанието е водеща сила. Книгата, също така, е и роман-делта – вид литературна игра. „Уникат” е достатъчно определение, защото съм сигурна, че не сте чели нещо подобно до момента, независимо от големия избор на книги-игри, които ни предлага книжният пазар.
Между тези два романа, обаче, не трябва да пропускаме разказите в интернет, събрани в сборника „Стъкленият охлюв”. Какво е характерно за тях? Замислям се, въпреки че ги прочетох, както се казва, „на един дъх”. Проблемите за относителността на времето – вече ги споменах. Флиртът с читателя и предоставената възможност да чете написаното по удобен за него начин – също. Все пак, тези разкази имат свой самостоятелен живот и усещах, че нещо ми е убягнало. За да наваксам тези пропуски, препрочетох разказите още веднъж. Този път, през погледа на човек, който публикува такива в интернет. Тогава разбрах – това са разкази, писани с отговорност пред читателя, а не графомански прояви на крещящ от нужда да бъде забелязан човек. Разбира се, че образованието, което е получил и книгите, които е прочел, са дали отражение върху това и той е съумял да съживи своите мисли и копнежи по единствения сигурен начин – като е използвал средствата на слововто, което е владеел до съвършенство. Подобно на героя си Дамаскин, Павич е оставил тайни знаци в тези разкази, които трябва да открием, за да стигнем до същността им. Триизмерното на тези съвременни разкази е най-добре представено в начина, по който зидарят Йоан строи своята църква – едната е на земята, другата е нейното отражение в растежа на чемшира в имението на Николич, а третата е на небето. Такива са и неговите истории. Написани в интернет, проектирани в съзнанието на читателя, но паралелно с това, израснали първо на небето. Ако някой не разбира нещо или четенето се спъва там, по средата на изречението, то сигурно е защото „Нещо сте останали длъжен , някому нещо сте взели от устата” („Дамаскин”).
Към своята библиография Милорад Павич е добавил и следните романи, които според собствените му квалификации са роман-кръстословица, роман-воден часовник, роман-ръководство за гадаене по картите Таро, за които е казал: „Смятам, че романът е рак. Живее от своите метастази.” Ако приемем, че тези метастази са нелечими, ние, читателите, сме печелившите и сигурно е единствения случай в живота ни, когато приемаме рака с благоговение.
Какво мога да кажа за поезията на Павич? Може би това, че от него научих както как се пишат, така и как се четат стихове. Ето неговия съвет за първото:
„Сутрин при хубави дни Исак внимателно преценява качеството на въздуха. Следи има ли влага в него, души вятъра, оглежда дали е студено по пладне. Като подуши, че моментът е подходящ, пълни дробовете си с особен вид специално избран въздух и вечер връща този въздух от себе си чрез стихотворение.”
(„Хазарски речник”, в превод на Христина Василева)
Колкото до това как се четат стихове:
„„Хайде, ще те науча как се чете стихотворение. Влез. Така, сега затвори очи, протегни ръце. Е? Гълташ ли? Брадата нагоре и напред. Не се приближавай твърде към струята; бъди винаги внимателна към това течение. Водата би могла лесно да се удави в теб. Думите се прицелват в своите сенки и когато уцелят, изчезват или казват: „Ела, където и да е, но бъди точна.” Трудно, нали? Най-близко сме, когато не кротуваме.”
(„Уникат” , превод Жела Георгиева)
С поклон пред паметта на Милорад Павич, оставям във вашите ръце и умове удоволствието да се запознаете с неговото творчество. Колкото до мен, аз ще се връщам към него всеки път, когато реалността ми се стори тясна за реализиране на копнежите.