3. Човекът, който не обичаше котки
Човекът, Който Не Обичаше Котки живееше в своя малък и подреден свят, в който всичко беше на мястото си и не търпеше излишества. Ето как, наличието на котка беше извън обсега на ценната му система защото:
- котките са своенравни;
- като своенравни, котките правят каквото, когато и както си поискат;
- котките прекъсваха любимата му музика със своенравното си мяукане;
- своенравните котки живеят с къщата, а не със стопанина си, което означаваше, че не биха уважили ценностната му система.
Той можеше да продължи този списък с още много тирета, но не обичаше котките до толкова, че дори това му костваше усилия.
Един ден Човекът, Който Не Обичаше Котки беше поканен на откриването на изложба на негов приятел от детските години. Не искаше да губи време в такива мероприятия, но толкова обичаше коктейлите след тях, че отиде, макар и с неудоволствие. Какъв беше ужасът, който изпита, когато пристъпи в галерията и видя, че приятелят му беше рисувал само котки – диви, питомни, големи, малки, едноцветни, шарени, - може да се разбере само от хора, които страдайки от аерофобия се окажат на покрива на горяща сграда. Тъкмо беше решили да се измъкне незабелязано, когато една много нежна жена мина покрай него, извивайки гръб. После се обърна и се вторачи в очите му. Зелените й зеници бяха толкова красиви, че той се закова на място като препариран. Жената запя нежна песен и той разбра, че цялата музика, която беше чувал не струваше нищо в сравнение с тази божествена мелодия. Песента свърши, всички ръкопляскаха, а той очакваше, че вечерта му ще завърши с приятното усамотяване, което обещаваше с очи тази приказно красива жена. Тя обаче само мина покрай него и се загуби в тълпата от почитатели – нейни, не на художника.
От този момент, Човекът, Който Не Обичаше Котки се прекръсти в Човекът, Който Не Обичаше Жените-Котки.
4. Разпиляната
Тя беше много разпиляна. Никога не намираше това, което й трябваше, но за сметка на това, докато търсеше нещото, което така или иначе нямаше да намери, попадаше на отдавна ненужни й вещи. Те бяха материализирани спомени за нещо отдавна отминало и потулено в сенките на подсъзнанието.
Един ден, докато търсеше много важен договор, Разпиляната откри музикална кутия. Отвори я и мелодията „О, мили мой Августин” запълни малкото празни пространства в отворения шкаф и мислите й. Тя се върна в своето детство и се видя като малко, пухкаво момиченце, което стоеше зад вратата на стаята, с вдигнати ръце. Сълзи се стичаха по страните й, но беше наказана и трябваше да стои там, без да помръдва, под зоркия поглед на чифт любими очи. Когато си мислеше, че всеки момент ще падне, Разпиляната, когато тогава още нямаше име, чу тази мелодия. Мисълта й полетя след нея и си представи красива зелена поляна с различни по вид цветя, по които бяха накацали много пеперуди. Крилата им бяха разноцветни, а когато някоя пеперуда литваше, тя посипваше нежен прашец върху цветята и те растяха с бързината на гъби след дъжд. Улисана от спомена си, Разпиляната се сепна от добре познатите думи:
Ах, мой мили Августин,
Августин, Августин!
Всичко свърши Августин,
Августин, Августин!
Нещо в ляво я прониза като с нож. Тя разбра, че нейната разпиляност й беше коствала това, животът й да премине през нея, без да я докосне. Отново даде свобода на сълзите си, но този път мелодията не я отнесе в страната на фантазиите. Тази страна беше затворена в музикалната кутия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар