сряда, 21 декември 2011 г.

In Memoriam



(гневно)

Някога, преди много години – вече не ги броя, - започнах да преподавам английски индивидуално. Така и се нарича на този език, Individual attention” (буквално, «индивидуално внимание»). Първите ми ученици – Георги, Иван, Денчо и Мадленка – много се забавляваха с това, че частни учители, на английски tutors”, са си позволявали само благородниците, които не искали да изпращат своите деца в училища, наравно с тези на хора от простолюдието. Така и се шегувахме, те бяха (и все още са) моите благородници,. Трима от тях пораснаха, слава Богу. И все още сме приятели. Спомняме си с усмивка как се събирахме всички на празници. Групата се увеличаваше все повече и повече, а с това – и усмивките за постиженията им. Остана, обаче, нещо, което горчи. Усмивките ни са полуусмивки, защото сълзите ни напират.
Както ви казах, трима от тях пораснаха, а изброих четири имена. Мадленка за първи път излезе сама на 21 декември 2001 година и отиде на концерт в една дискотека. През лятото това прекрасно дете бе прието, на изпитите след седми клас, в паралелка с изучаване на испански и градеше планове как ще получи сертификат за владеене и на английски, а след това ще обиколи света. Мадленка не се върна на 21 декември в дома си. Тя, която боледуваше от астма, беше премазана на ледените стълбища, без да е влязла в дискотеката.
На 22 декември, разбрала, че има мъртви и пострадали деца, отидох да даря кръв в зала 13 на НДК – нищо по-смислено не се сещах да направя. Първите имена вече бяха известни. Тъкмо се отправях към дома си, когато Георги ми се обади и съобщи - Мадленчето бе една от седемте мъртви деца. Тук си спомням онази история за непотърсените деца. Едва добрали се до дома си родители на Мадленка, след като три часа са били разпитвани от служители на реда, са били сепнати в 4 през нощта от продължително звънене на входната врата. Други служители на този същия ред, дошли да ги уведомят, че дъщеря им е мъртва, а видите ли, те дори не я били потърсили. Когато поискали обяснение от тогавашния секретар на МВР (знаете името му), те чули потресаващата реплика: „Вие знаете ли какви трагедии съм предотвратил?” Мисля, че  коментарът е излишен.

Защо пиша всичко това? Защото се наслушах на глупости (без никакво извинение) за инцидента.
Като започнете от това, че родителите били виновни, позволили на децата си да „скитат през нощта” (с погнуса цитирам). Трагедията беше факт между 19.30 и 20 часа. Какво нередно виждате в това децата да бъдат на детска дискотека, съчетана с концерт, по това време и на денонощието, и на годината? Много добре си спомням часа. Прибирах се от моя клиентка, живееща в „Белите брези” с такси. Когато стигнахме до стадиона, огромното задръстване и воят на сирените ни подсказа, че нещо не е наред. Таксиметровият шофьор спря апарата и до „Орлов мост” не таксува возенето. Сякаш усещахме – без още да имаме дори минимална представа какво се случва, - че непоправимото зло е пуснало пипалата си и ни се искаше да бъдем малко по-добри.
Няма да пропусна да спомена още една глупост (пак без никакво извинение), че родителите са искали да спечелят от смъртта на децата си. Не, няма да коментирам подобни изказвания. Аз съм майка и искрено се моля никога никой родител да не преживее тази трагедия. Само пошли, недостойни хора могат да направят изказване за материалната печалба.

Гневът ми е подсилен и от факта, че паметника на децата, ограден от нелепи конструкции, се е превърнал в удобно място, на което продавачите от своеобразния битпазар, предлагащ екипировка за зимни спортове, облекчават физиологичните си нужди. Представете си следната ситуация – майка, загубила детето си в нелепия инцидент, стои отстрани с цветя, потънала в скръбта си, и изчаква човека да закопчае панталона, за да може тя да отиде и да постави цветя на паметника. Няма да коментирам и това.
Мадленка я няма. Днес се навършват точно десет години от онзи ден, в който тя тръгна да се забавлява и не се върна. Всеки път, когато украсявам къщата ни за Коледа, на вратата на хола поставям камбанката, която тя ми подари няколко дни преди трагедията. Но не камбанката, а нежното гласче на непорасналото момиченце, желанието й да споделя с мен, красивите й очи, търсещи одобрение и съвет в погледа ми, ще останат завинаги в сърцето ми.
Поклон пред Мадлен Николова, Виктория Миркова, Димитър Андреев, Елена Спандониева, Кристина Кабакчиева, Любомира Захариева и Цветелина Ралчовска. Длъжници сме им!