Книги 2024 г.
1.
Шедьоври на разказа с неочакван край, том I
Антология с екип от преводачи
Изд. „Пергамент прес“, 2021 г.
Натрапници – Хектор Хю Мънроу-Саки, пр. Велислава
Михайлова
Вражда. Осмисляне. Природа. Човешкото безсилие,
довело до (само)унищожение. Разделяме парчетата земя, без дори да се замислим,
че не тя на нас, а ние на нея ѝ принадлежим. Когато вече го осъзнаем може да
бъде много късно.
Отворената врата – Хектор Хю Мънроу-Саки, пр.
Велислава Михайлова
Бива ли ви в скрояването на небивалици? А какво
бихте казали за някого, чийто „специалитет“ е именно това занимание? Би било
забавно преживяване, стига слушателят или читателят да не е отишъл на напълно
непознато място, за да... си лекува нервите.
Историята на един час“ – Кейт Шопен, пр. Велислава
Михайлова
Един живот свървшв, когато природата се събужда за
нов. Този контраст, тази несправедливост трябва да се понесат от крехка жена
със слабо сърце. Миг на осъзнатост. Предвкусване на свободата, а после...
Бебето на Дезире – Кейт Шопен, пр. Велислава
Михайлова
Дали всички влюбвания по света си приличат по
своята мълниеносност и сякаш ни лишават от съзнание? Какво може да убие тази,
противно на очакванията, живототворяща искра? Другият въпрос е този за личната
отговорност. Незнанието не е оправдание – не само, когато говорим за закона.
Легендата за Киш – Джек Лондон, пр. Валентина
Банкова
Ето го и моментът за запълване на пропуск в
образованието. Разказ, с който Джек Лондон не изневерява на стила си, омайващ
читателя със семплост, която помага да се кажат много истини с малко думи.
Точно това се отнася и за героя Киш, който не с магия, а със силата на ума си
печели на своя страна и слабите, и силните... духом.
Мамонът и стрелецът – О. Хенри, пр. Велислава
Михайлова
Една от основните теми за любовта и парите в
противоборство за човешко добруване е засегната и тук, както може би сте се
досетили още от заглавието. Очарователен разказ, който може и да не казва нещо
ново, но повдига въпроси, които са били винаги пред нас, но някак тикомълком
сме заобикаляли.
Ченгето и хоралът – О. Хенри, пр. Велислава
Михайлова
След прочита на този разказ или след припомнянето
му при повторен прочит, никога няма да предложите на бездомник да го отведете в
приют. Защото Соупи ще ви напомни, че „цената
на всеки комат хляб неизменно бе едно досадно ровичкане в най-интимните кътчета
на душата ти.“ Това, което за нас е кошмар, за хора като героя на О. Хенри
е мечта. А може би всички имаме нужда да чуем онзи хорал, който ще ни върне към
реалността, преди ръката на закона да се стовари върху рамото ни.
След двайсет години – О. Хенри, пр. Велислава
Михайлова
Отново О.Хенри повдига въпроса за избора между
личните принципи и закона. В този разказ изборът е още по-труден. Силки Боб не
е просто Соупи.
Мебелираната стая – О.Хенри, пр. Велислава
Михайлова
Това е разказ, който си мислех, че помня до
най-малките подробности, но отново успя да ме изненада. О. Хенри е от малкото
писатели, които жонглират без усилия с богат набор от изразни средства и улавя
всеки детайл, който може и да се изплъзне дори на най-внимателния читател и
почитател на творчеството му.
Закованият прозорец – Амброуз Биърс , пр.
Велислава Михайлова
Една приказка-споомен за границата между
реалността и света на ужаса. Там, където лудостта е спасение не всичко се
подчинява на законите на рационалността. Това е един от най-добрите разкази за
човешката психика, в който Биърс успява да се въздържи от оценки за добро-зло,
красиво-грозно.
Човекът и змията - Амброуз Биърс , пр. Велислава
Михайлова
Едно красиво разказано потвърждение на факта, че
сами творим собствената си реалност. Да, красиво, независимо от фаталния край.
Той също е право на личен избор.
Случаят при моста „Аул Крийк“ - Амброуз Биърс ,
пр. Велислава Михайлова
Един от най-добрите съспенси, които съм чела. От
повествователна гледна точка, имаме неизвестните факти, двойственост, мистерия
и очакване. Може би, има съвсем малко загатване за изхода от този съспенс,
когато научаваме до колко изострени са сетивата на Пейтън Фаркуар, но картините
са толкова живи и наситени, че избутват това усещане настрани.
Дамата и тигърът – Франк Стоктън, пр. Станимир
Йотов
Разказ-згатка, който и до днес се разиграва в
тестове за детективски умения и учителски ръководства за четене с разбиране.
Отговор няма. Поне не е даден от Франк Стоктън. И все пак, следвайки нишката на
повествованието, струва ми се, може и да стигнем до един напълно подплатен от
доводи вариант, докато истината е в другия. Та нали контрастите движат
прогреса. Принцесата посочва дясната врата – тя залага на емоцията, а междувременно
ни е дадена следна характеристика за нея: „душата
ѝ била така пламенна и властна...“ Не казвам, че това е отговорът, а само
си мисля за една от посоките, в които може би, е скрит.
Случаят на лейди Санъкс – Артър Конан Дойл, пр.
Велислава Михайлова
Желания и разум. Тяло и дух. Сър – титла, която не
може да бъде купена както „лорд“, например“ Артър Конан Дойл знае как да
илюстрира тази вечна борба, в която ни завихря животът, стига да сме от
по-смелите, които поемат рискове. Това е цената, платима от успяващите. За
другите има полусън. Като от солидна доза опиум.
Сфинксът без тайни – Оскар Уайлд, пр. Велислава
Михайлова
Каквото и да говорим, не личният живот и
увлечченията на Оскар Уайлд са от значение, а неговата дарба да извлече история
дори от най-малкия детайл, който може да ни убегне. Един от най-любимите ми
разказвачи ни повежда по лабиринтите не само на Париж, но и на човешката
психика. И на двете места има празнини за запълване. Всеки избира своя начин да
ги набави.
Диамантената огърлица – Ги дьо Мопасан, пр. Стойна
Савова
Границата между несправедлиовстите и шегите на
съдбата е много тънка. Дали ще я приемем с усмивка или ще ѝ се подчиним
безусловно, зависи само от нас. Колкото и да искаме да надскочим себе си, нека
не забравяме, че максимумът е плюс единица.
Облог – Антон Чехов, пр. Силвия Николаева
Едва ли някога ще ми омръзне да препрочитам този
разказ. Един невинен, на пръв поглед, спор, решава толкова много дилеми. Та,
нека четем и изучаваме. Проклятие ли е или благословия? Както обикновено, всеки
преценява от своята лична потребност. А тези потребности се променят. 15 години
– колко много завъртания на колелото.
Мис Брил – Катрин Манофийлд, пр. Велислава
Михайлова
Разказ, който за първи път прочетох в
тийнейджърските си години. Изпитах гняв към двойката, въпреки че дори те бяха „възрастни“
от моя гледна точка, но и студенина към мис Брил. Все още съм далече от
възрастта ѝ, все още не съм се почувствала „актриса в живота“, а моите
палавници са живички и скачат весело около мен. Въпреки това, като че ли съм
по-склонна да разбера... двойката. Нищо, че вече се вслушвам в оркестъра и
понякога минавам за парче забранен сладкиш покрай пекарната, та дори и сбез да
ме е грижа има или няма бадем върху него.
Майра среща семейството му – Ф. Скот Фицджералд,
пр. Красимира Христова
Знаете поговорката „Всеки си намира майстора“,
нали? Е, звучи почти банално, но не и когато историята е разказана от майстор
на думите като Фицджералд. Повежда ни леко по ръба на историята, докато ни
унесе и после рязко завива. Да, да, знам – по-проницателните от вас са
отгатнали края, но не стиате ли до него в приятната компания на такъв
разказвач?
Прекрасната ми съседка – Рабиндранат Тагор, пр.
Александра Микова
Взаимоотношенията между нелошия стихоплетец и
идеалния редактор могат да бъдат дори приятелски. Единственото условие е да не
са намесени чувства. Особено, когато обектът е един и същи.
Кавказ – Иван Бунин, пр. Силвия Николаева
Забранена любов трагична. Изживява се тежко и от
измамения, и от мамещия. Няма сантименталности. Няма колебания. Само принципи.
И чест.
N.B. – Джоузеф Хол, пр. Станимир Йотов
Какво губи победителят? Ащо героят винаги е
наказан... от непредвидени обстоятелства? Не, Хол не дава отговори. Не задава и
излишни въпроси. Регистрира факти. И ни ги показва.
Всезнайкото – Съмърсет Моъм, пр. Велислава
Михайлова
Чували сте хора, перчещи се със своята интуиция и
непоклаитми в увереността си по отношение на това „качество“. Да, наистина, има
хора, които са ни антипатични от пръв поглед, но ето, че си засужава понякога
да се вгледаме в тях.
Най-дългото бесене – Хенри Грегор Фелсен, пр.
Станимир Йотов
Познавам семейство, в което и двамата работят в
една и съща област. Пожертваха една седмица от светли празници, за да напишат
научен труд, отмъкнат под носа им само за два часа. Приеха като урок. Когато,
обаче, работата опира до честта на цял щат, а участниците в него се озовават в
ролята на измамени глупаци, нещата не са толкова ... лесни.
Чарлз – Шърли Джаксън, пр. Велислава Михайлова
Почти всеки е имал въображаем приятел – добричките
зана от румънската митология, готови да пожерват себе си, за да спасят. Чарлз
обаче е точният техен антипод. А родителите винаги вярват в и се гордеят с
децата си.
Маймунската лапа – У. У. Джейкъбс, пр. Велислава
Михайлова
У.У. Джейкъбс намира точният тон и история да ни
напомни за това да не надскачаме правата и най-вече въможностите си. Слаби и
твърде нищожни сме пред сили, които не разбираме.
Играчката на Жулиет – Робърт Блох, пр. Станимир
Йотов
Робърт Блох е добре познато име на любителите на
фантастиката и ужаса. За разлика от обичащите позата и крадящи сюжети от
градските легенди самозванци, Блох изучава внимателно подробностите, които
довеждат произведенията му до най-непредвидими обрати. Помните „Психо“, нали?
Точно толкова добър е и в своята кратка проза. Играчките на Жулиет са в
бъдещето. Какво обаче ги доближава до миналото?
Денят на изпита – Хенри Слесар, пр. Станимир Йотов
Удобни ли сме? Живеем ли според нечии други
очаквания? Страх ли ни е от онези 10 долара? Не вярвам да има човек, който да
обича изпити. Въображението може да начртае много сложни схеми. Убийствени.
Буквално.
Съдбата на Милтън Гомрат – Алексей Паншин, пр.
Станимир Йотов
Може и да има объркване във времевия континиум, но
дали това променя съдбата ни? Напоследък са много тренди игрите на ИИ от типа
на „Как бихте изглеждали като...?“ Ето, че руският автор дава отговор и на
въпроса „Как бихте живели като...?“
„Пробуждане“ – Дани Плачта, пр. Станимир Йотов
Замразяването на тялото а по-добри времена е много
експлоатирана тема. Дори аз си поиграх с нея в новелата ми „Замрази-забрави“.
Виртуози на думите като Плачта, обаче, запазват много реалистичен поглед върху
такава, все още, фантасмагория.
„Барни“ – Уил Стентън, пр. Станимир Йотов
Едно приятно намигване, но и същевременно жестоко
предупреждение за „Венеца на природата“. Вярно е, че всеки средноинтелигентен
човек знае колко много пропуски имаме, но въпреки или точно заради това, е
добре да си го припоомняме.
2.
Човек търси Бог
Ерик Уайнър, преводач – Илка Чечова
Изд. „Фабер“, 2014 г.
След прочетената миналата година „География на
гения“ от същия автор, бях сигурна, че ми предстои невероятно приключение и
няма да скучая, а напротив – ще се смея, докато обогатявам собствените си
познания. Като например, че съществуват 9900 религии – да, включени са и
всякакви култове. Самото умение на този БМО (Бял мъж обърквист) да ги сведе до
осем – тези на дервиши, будисти, францисканци, раелци (вярват в извънземния
произход на човечеството, дължим на елохимите), даоисти, уика (съвременните вещици),
шамани и юдеи (обаче, в частта,
свързана с кабала), - да се изчете нужната информация и след това да се поеме
на път в търсене на избора, е свобода и геройство. Иначе, всички ние търсим
отговорите на три въпроса:
Откъде
идваме?
Как
да живеем?
Какво
се случва след смъртта?
Дали обаче, подобно на Ерик Уайнър имаме смелост,
готовност да се разочароваме и вяра в слепия късмет? Дали сме готови да
последваме изискването на всички духовни пътища – да се откажем от мислещата си
същност, наречена „его“?
3.
Рубаи
Мевляна Джелаледин Руми (Руми – от римска Анадола),
преводач (от английски) – Здравко Танев
Изд. „Ануграха“, 2007 г.
Докато чета приключенията на Ерик Уайнър в ссуфисткия
лагер си спомням, че мина много време от последния ми прочит на тази книга. Не
е лесно да бъде забравена, не е лесно да бъде разбрана. И все пак, как да
забравя началото (думи от предговора): „Любовта
е радостта на живота. Живот, изпълнен с любов, израства в светлина и наслада.“
Опитвам да чета по нов начин след наученото от Уайнър. Сякаш светкавица е
озарила безлунна нощ – ето какво означавало „... а сме това, което думите
никога не ще могат да разкрият.“ За мен. Днес. За вас, утре или вчера може би е
означавало друго. И в това го прави вечно – така, сякаш не е писано през XIII век, а съвсем наскоро. Съвсем по
платоновски, научавам нещо, само ако си го припомня. Както казва Уайнър, „има достатъчно Руми за всички“. А колко
добре би било всеки да намери и своя Шемс.
4.
Личният бележник (джобното тефтерче) на
Васил Левски
Увод, разчитане, обяснителни бележки, справочен
апарат – Кирила Възвъзова-Каратодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева
Изд. „Изток-Запад“ , 2019 г.
Имена, цифри (предимно парични обозначения). Какво
толкова има да се наднича в бележника (Agenda, об. на корицата) на Апостола? Това, което ме
накара да поръчам и изчета бележника, е въпросът – от какви подбуди е бил воден
един толкова млад и красив мъж? Нима не е можел да си осигури едно прилично
съществуване (ясно, под робство, за живот и дума не може да става), без да
жертва себе си? Нима замонашването, “критерий за национално самоопределяне”, според православния канон, не е било достатъчно?
Интересно е да се отбележи, че освен Левски, само
Раковски и Ботев са имали тефтерчета с подобно съдържание. Разчитането – една
съвсем не лека и много отговорна задача – е дело на Д. Т. Страшимиров през 1928
г. 100-годишнината от гибелта на Левски е повод за второто цялостно обнародване
на бележника Кирила Възвъзова-Каратодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева. В
него те коригират някои грешки на Страшимиров, отдавайки му дължимото за да
стигнат до тук, разкриват нови факти и имена и най-важното – прилагат
факсимилета на част от страниците на тефтерчето. Едва при третата, настояща,
публикация, изданието е напълно коригирано и пропуските – запълнени. Тези
бележки са особено важни, защото обхващат частта от живота на Апостола,
свързана с обиколките му, придружен от своите съратници, из страната с цел
подготовка на всеобщо въстание (1871 – 1872 г.) Дължим много на Каратодорова,
Нонева и Тилева и за обяснителните бележки, без които би ни било много
по-трудно да разберем част от информацията. Това издание е първото
самостоятелно – досега тефтерчето е било
част от сборници и фрагментарни публикации на части от него са намирали място в
популярни издания. Оригиналът на Джобното тефтерче на Васил Левски се пази в
Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София. Тук е мястото да отбележа, че
благодарение на инициативата на библиотеката,
има съставена библиография от 4000 описания.
В увода ще намерите и изчерпателна, доколкото
запазените факти са достатъчни, информация за историята на запазване на
„тефтерчето“. Няма да ги изреждам тук, защото това проучване наистина си
заслужава да се прочете внимателно.
Интересен факт – обемът на тефтерчето чувствително
намалява. Съставителките на настоящето издание намират отговора на въпроса
„Защо?“. „В няколко от писмата на Левски,
пък и в спомени на някои негови съвременници се говори за тъй нареченото
„одраскано листче“, служило като „лозинка“ (парола) при конспиративни връзки и
явки“. Не знам колко удивителни бих сложила тук, ако трябваше да изразя
емоцията, която изпитвам всеки път, когато препрочитам това обяснение.
И така, дали намерих отговор на въпроса, с който
започнах? Струва ми се, че да. Този млад и красив мъж е бил запленен от
народните песни и поезията – записал е много текстове; спазвал е народните
традиции и в тоя ред на мисли, е записал не една или две рецепти за справяне с
различни болести; винаги е помагал на бедни жени, деца, болни хора, дори можете
да видите бележка – „за харч да остави на
къщата си“; осъзнал е своя дълг, своите лична и обществена отговорност;
никой не е бил в състояние да го подкупи; будният му ум е измислял изключително
находчиви начини за поддържане на дейността му (не е само „лозинката“);
изключителната му далновидност не е допускала никакви слабости. Е, би ли могъл
такъв човек да си съществува кротичко?
5.
Вече чух тишината
Трима португалски поети
Превод: Мария Георгиева и Цочо Бояджиев
Издателство за поезия „Да“, 2023 г.
Тримата поети са Мария до Розарио Падрейра, Педро
Мешия и Мануел де Фрейташ. Изкушавам се да потърся информация за тях онлайн, но
се спирам. Достатъчни са кратките биографични бележки в края на книгата.
Съвременни португалски поети, чието творчество не познавам. Така е най-добре –
без очаквания. Изненадата е приятна и със сигурност бих прочела още португалска
поезия. Особено с такъв добър превод. Чета по едно стихотворение от всеки автор
и си почивам – като след кратко, но интензивно тичане. Откривам прилики и дълго
осмислям думите. Не са хвърлени на вятъра.
6.
Стоян
Станислав Стратиев
Издателство „Златоструй“, 1995 г.
Третата от трилогията книга със сатирични разкази,
след „Българският модел“ и „Упражнения по другост“. Творбите на Станислав
Стратиев са гаранция за много информация с малко думи. Думи пиперливи, на които
се смеем през сълзи. Обобщеният образ на българина след демокрацията намира
своето име – Стоян. Той е родом от село, в което няма нито минерална вода, нито
нефт, а само изостаналост: сред чукарите му бродатя вампири и таласъми, а всяка
копка води до намирането на снаряд или от Първата, или от Втората световна
война, а в случай, че съселяните на Стоян са по-невнимателни, ще стигнат до
тези от Руско-турската война – ако преди това не е загубен смисълът на всяка
копка. Стоян има въображаемо куче, опива се от демокрацията под формата на вино
от чешмата, съобразява се с южната стена на апартамента в София – зер няма да
се върне на село. Той губи мечтата си, но има своята метла. Верен приятел е и
търпи несгоди в името на приятелството, стига да не го напсувате на майка.
Алтруист, който ще умре, защото не може да помогне. И още, и още. Стоян е
всичко, на което се преструваме, че не сме. Ние, същите, които пренасяме чужди
мисли в празните си глави.
7.
Яж и тичай
Скот Юрек и Стив Фридман
Превод: Цветелина Лакова
Издателство „Вакон“, 2017 г.
2024 е годината, в която възстанових своите
тренировки и по тичане след едногодишно прекъсване. Съвсем естествено дойде ред
и на тази книга, която пет години след издаването ѝ на английски е преведена и
на български, а още седем години след това стигна до мен. Приключението на Скот
Юрек започва на ултамаратон в Долината на смъртта. Направо се чувствам смешна,
погледната отстрани, след като ми трябваха две седмици, за да стигна до 5
километра. Уводът, обаче, е обещаващ – всеки започва от някъде. Да не забравяме,
че тялото има памет. И така, тичайки, си припомням прочетеното предния ден.
Фактът, че и Скот, и Ерик (Уайнър, вж. по-горе) цитират психолога и философ
Уилям Джеймс съвсем не е случайност. Освен това, още от бележката си към нас,
читателите, Скот Юрек обещава духом да бъде с нас на всяка крачка. Надежда и
отговорност си е. Юрек ми напомня за Мураками – не винаги най-бързият, но определено
мого издържлив бегач. В „Яж и тичай“ ще намерите и добри рецепти. За разлика от
автора, аз не съм вегетарианка, но ето, че откривам и някои много добри съвети.
Колкото до съавтора Стив Фридман, за него самият
Юрек казва в последната част от книгата, „Благодарности, „Стив Фридман е мой
пейсър в писането и скромен съавтор.“ Той е човекът, помогнал на Юрек да
разкаже живота си. От своя страна, той е помогнал на съавтора си да стане вегън
и да се подготви за явяване на състезание.
8.
Три ябълки паднаха от небето
Нарине Абгарян
Превод: Емилия Л. Масларова
Издателство „Лабиринт“, 2016 г.
Вече бях прочела „Симон“ и бях пленена от начина,
по който Нарине Абгарян разказва своите истории – с лекота, изящен стил,
запазен от преводачите ѝ, без претенции. Нека не забравяме, че „Вселената е
съставена от истории, не от атоми“, както ни каза Мюриъл Рюкайзър. И така –
напред към трите ябълки (ще разберете за кого са от трите части на книгата). Кога
едно село започва бавно да умира? Знаем отговора. В „Три ябълки паднаха от
небето“, обаче, въпросът е многопластов и докато има кой да си припомня
миналото, без да го украсява, докато животът е по-силен от смъртта, винаги ще
има още въпроси. Тези хора, познали глад и гонения, загубили близки хора и дори
част от себе си, остават там, в това навестявано все по-рядко селце и опознават
щастието – така чуждо, така тяхно. Струвало си е да го дочакт. Сянката на
миналото наистина ги преследва безмилостно, но за да им напомни, че без него не
биха дочакали това щастие. Също така, за да са готови да го изживеят отново, за
да познаят това настояще, в което с радост признават, че не са знаели „колко многолико може да бъде човешкото
щастие, многолико и милосърдно“.
9.
Бъдещето на човечеството
Мичио Каку
Превод: Валентин Евстатиев
ИК „Бард“ ООД, 2018 г.
Подзаглавието на книгата е „Заселването на Марс, междузвездните полети, безсмъртието…“ Звучи
почти налудничаво, но името на Мичио Каку е гаранция за по-задълбочени
изследвания и познания (в интернет ще намерите достатъчно информация за този
невероятен физик, ако за първи път чувате/прочитате за него). Историята, към
която ни повежда Каку, започва преди 75 000 години. Изригването на вулкана
Тоба, последвалата вулканична зима и подвига на шепата оцелели, от които
човечеството се възражда. Ето го и обяснението за еднаквостта на нашите ДНК –
такава не се нанблюдава при нито един от другите животински видове. Ужасяващите катаклизми са общо пет
(засега). Опасността не е отминала, напротив – увеличава се правопорционално на
безумието на човечеството. Още на първите страници ще си припомним един много
важен урок – „...когато организмите
попаднат във враждебна среда, може да се случат три неща. Те или напускат
средата си, или се адаптират към нея, или измират.“ Уви, адаптацията е
най-малко възможното от трите. Каку посвещава този свой труд на стъпките за
преодоляване поне на онези катастрофи, за които човечеството има достатъчно
информация. Не са за подценяване и препратките към автори на научна фантастика
и произведенията им – Айзък Азимов „Фондацията“ и вдъхновиелят му Олаф
Стейпълдън със „Създателят на звездите“. Любителите на конспиративите теории се
заливат от смях, но фактите са факти – милиардерите от Силициевата (да ви
напомня, че на английски „silicon” е „силиций“, а „силикон“ е „silicone”: една буква променя всичко) долина вече подписват солидни чекове, с които да възстановят замразенни проекти на НАСА. Като този за използване на
Луната. Това наистинна е най-добрия избор, най-малкото защото радиосигналът от
Земята до там пътува за малко повече от секунда, а също така, във
всеки тон лунна почва има 100 килограма кислород. Има също така още три важни
фактора, превръщащи Луната в предпочитано място за финансиране: ледът в
южното ѝ
полукълбо; важни за електронната индустрия материали, каквато е
платината, които са налични на Земята,
но в много малки количества и
върху които Китай има пъленн монопол;
накрая, но не на последно място, това е хелий-3, необходим
за ядрен синтез на бъдещите термоядрени реактори. За всички останали неудобства
– две седмици нощ и две седмици ден, като слънцето не залязва само в полярните
райони, например – решенията са въпрос на наука, на която учени като Мичио Каку
са посветили живота си.
Наред с тези звучащи като фантасмагории факти, ще
си припомним или ще научим – всеки според възможностите си – къде точно живеем.
Слънчевата система, най-общо, се състои „от
четири орбитални пояса около Слънцето: най-вътрешният пояс се състои от
скалистите планети Меркурий, Венера, Земя и Марс, после следва астероидният
пояс, след него е поясът на газовите гиганти, съставен от Юпитер, Сатурн, Уран
и Нептун, и накрая – поясът на кометите, известен още като пояса на Кайпер.
Извън тези четири пояса има и един сферичен облак от комети, обгръщащ
Слънчевата система – това е облакът на Оорт.“ Също така, е крайно време да се
научим да правим разлика между метеор, метеорит и астероид. Метеор – скално
тяло, изгарящо при преминаването му през земната атмосфера, чиято опашка сочи в
посока обратна на движението му (дължи се на съпротивлението на въздуха).
Метеорит – паднал на Земята метеор. Астероид – скални отломки, предимно от
астероидния пояс, които представляват останки от планета, намирала се между
Марс и Юпитер.
Ето и нещо, което ще потресе привържениците на
теорията за плоската земя: „големите
обекти, като планетите и звездите, притежават много мощно гравитационно поле.
Гравитацията действа равномерно и притегателно, поради което обектът се
вплътнява и придобива кълбовидна форма. Преди милиарди години планетите може да
не са били кръгли, но с течение на времето притегателната сила на гравитацията
ги е вплътнила и им е придала кълбовидна форма.“
10.
Изгубеното
изкуство на бягането
Шейн Бензи и Тим Мейджър
Превод: Деница Попова
Издателство „Вакон“, 2020 г.
Ето я и „тежката артилерия“ в лицето на Шейн
Бензи, споделено с друг бегач, но и журналист и писател, Тим Мейджър, превърнал
историите на Бензи в литература, и „Изгубеното изкуство на бягането“, излязла
на български с превода на Деница Попова от издателство „Вакон“ през онази, с малкото хубави моменти, година
на „ново 20“.
Веднага разпознах себе си в лицето на онези, които
инвестират в обувки, раници, електронни джаджи, включително и селфистик-трипод,
но не и в това, което ни е заложено от гореспоменатото ДНК. Абсолютно същото
като на боговете на бягането. Те са по-добри от нас, не защото са дошли от
друго измерение, а защото не прекарват по-голяма част от деня си, наведени над
компютъра, телефона или каквото и да било друго устройство. Те все още, за
щастие, не са прекъснали връзката си с предците ни ловци, които е трябвало да
бягат, за да си осигурят прехраната. Както се досещате, не са се зареждали с
прескъпите (сори, сигурно си заслужават парите, стига човек да ги има в повече)
гелове, барчета и прахчета за дехидратация. Не са им били необходими и
специалните обувки, които да омекотят удара, защото никога не са се приземявали
на пета и така да създадат усещането, че земята ги засмуква. По интуиция, са
използвали това, което ни е дала природата, налично е във всяко ДНК, без
значение каъв е цветът на кожата, и все още не се е отказала да го прави –
фасциалната система. Тя представлява влакнеста съединителна тъканточно под
повърхността на кожата и свързва всички съединителни тъкани в едно. Както казва
Бензи, благодарение на нея, скелетът ни не се е изсипал на земята под формата
на купчина от кости. Ако се научим да държим главата изправена, да се извием
напред от гръдния кош, аа не от кръста, да движим ръцете си – всяка се изнася
напред със съответния противоположен крак – вдигаме краката по-бързо и ги
приземяваме под тялото, вече сме станали по-бързи бегачи, които не само че не
се уморяват от това, което правят, но напротив – получаваме много еластична
енергия, съхранена в резултат на сила, деформираща еластичния обект. Толкова
имам право да споделя, тъй като го има като свободен достъп в сайта на Шейн
Бензи. За останалото, издателството предупреждава, че не е позволено. Всъщност,
книгата е на достъпна цена и ако искате не да бягате, а просто да се движите
грациозно и непринудено, без да се уморявате, купете я и я разучете.
11.
Замъкът в Карпатите
Жул Верн
Превод: Явор Цанев
Издателство “GAIANA book&art”, 2024 г.
С толкова добър предговор от самия Явор Цанев,
книгата не се нуждае от ревю, за каквото (вече) нямам претенции в нито една от
книгите, които чета. Оставам сама със себе си разсъждавайки върху не
колективната памет, не колективното съзнание, а ... колективното въображение.
Как иначе да си обясним, че Жул Верн, който (както ще разберете от предговора,
ако вече не го знаете) няма нито нужното образование, нито нужния професионален
опит, за пореден път говори за постижения в науката, част от тях дори още непознати
или поне не достатъчно разпространени за своето време? Това лято (пиша тези
думи на 1 май, 2024 г.) предстои зашеметяващ концерт в Трансилвания. Иска ми се
колкото се може повече от закупилите си билети, да прочетат точно тази книга
преди това. Не защото граф Дракула не заслужава внимание, но самият Брам Стокър
е бил вдъхновен от шедьовъра на Жул Верн. Граф дьо Телек и съперникът му барон
дьо Горц са други благородници, заслужаващи не по-малко внимание, както и
останалите герои от книгата, допринесли за по-пълното им разгръщан. Тези геори,
които не могат да надскочат нивото си дори с единица и ще ни помогнат да
запазим така нужната ни доза страх, разпалващ въображението. И индивидуалното,
и колективното.
12.
Родени да тичат
Кристофър МакДугъл
Превод: Цветелина Лакова
Издателство „Вакон“, 2012 г.
Ясно ви е – за мен е година на бягането и
преносно, и буквално. Защо пък преносно? Прочетете и тази книга! Кристофър
МакДугъл, за разлика от полубоговете Бензи, Юрек и Мураками, не е в добра
форма. Напротив – има излишни мазнинки и болно коляно. В търсене на отговори,
той открива рараруми (погрешно чуто и изговаряно тараумара), един полуиндианец
от американски произход, който е точно толкова загадъчен, колкото и самото
племе и много приятели бегачи, нямащи нищо общо със стандартните представи за
атлети. Да, дори поулубожество като Скот Юрек, също оказал се част от тази
история. Кристофър Макдугъл прави задълбочени професионални проучвания, с които
запълва някои пропуски от знанията ми по анатомия, антропология, но най вече по
небезизвеестния за моето поколение учебен предмет „Морал и етика“. Той не само
затвърди наученото за правилния баланс на стойката и движението на бегача, но и
ми даде отговор на въпроса защо след като сме родени да тичаме, много хора (в
това число и аз до преди 15-на години) мразят този начин напридвижване.
Благодарение на „Родени да тичат“ си спомних защо тичам, какво разположение на
духа трябва да имам и как да се отнасям към всичко, което виждам пред мен,
докато държа главата си изправена и не губя периферното си зрение, т.е. не
допускам да се дехидратирам. Наред с
тортилите, намазани с хумус и маслини, научени от Скот Юрек, вече ще си нося
пиноли и ще „удрям“ по една чия фреска при всяко по-дълго бягане. Вече се
убедих колко помагат, без да ми тежат и без да се тревожа дали закупените
стимуланти под формата на енергийни барчета и гелчета, няма да ме оставят без
сили на следващия ден. Не спирам да си повтарям думите на Скот Юрек, цитирани
точно в тази книга: „За да си бавен, е
нужен много повече кураж, отколкото за да си бърз.“
13.
Специална съботна нощ
Сандра Браун
Превод: Диана Райкова
Издателство „Ергон“, 2014 г.
Да, прочетох нещо и от Сандра Браун. Беше интересен
експеримент, защото попаднах на името на бегачка на дълги разстояния със същото
име и фамилия. Естествено, „Google” услужливо предложи и писателката с цитат от тази книга, в която се говореше
за лекар, подготвяща се за... маратон. Е, нямаше как да не прочета. Въпреки
стоическото ми търпение да дочета книга, повярвайте, не намерих нищо, с което
да я запомня. Фалшив стокхолмски синдром, опит от страна на писателя да ни
поведе в грешна посока.... Плоско и лесно за разчитане. Не виня никого, склонен
да се радва на такава литература. Понякога човек има нужда да разпусне и да не
се напряга с излишно мислене. Това, че не мога да нарека подобно писане
„литература“ е мой проблем. Сандра Браун е известна и почитана – много повече
от съименничката ѝ, която печели ултрамаратони.
14.
Когато сме били птици
Аяна Лойд Бануо
Превод: Надя Баева
Издателство „Колибри“, 2023 г.
Животът и смъртта. Любовта и съмненията, изродени
в омраза. Изначалното връщане към корена, който неуспешно сме опитвали да
прекършим. Нищо ново под слънцето, нали? Аяна Бануо, обаче, успява да преплете
нишките на тези строго разделени едно от друго явления, усещания и чувства.
Суеверия, вяра и съвсем естественият човешки страх помагат тази чудна история
да не се превърне нито в безвкусен любовен роман, нито в някоия фантасмагория.
Защо ли? Защото, както казва един от героите, „Всички имаме право да се борим
за живота си“.
15.
През август ще се видим
Габриел Гарсия Маркес
Превод: Емилия Юлзари
Издателство „Лъчезар Минчев“, 2024 г.
Струва ми се, няма читател, който да не се е
запознал с поне едно произведение на Маркес. Всички думи след прочита му са
излишни. Специалното на тази книга е, че тя изобщо не е трябвало да бъде
издавана. Това е била волята на вече болния и недоволен от себе си Маркес.
Десет години след смъртта му, синовете му Родриго и Гонсало решават да не
изпълнят това желание, вярвайки че баща им ще им прости. Вярвам в същото като
читател, който би изгубил още един досег до Вселената Маркес, още повече, че за
първи път главният герой е жена – съименничка на третата съпруга на Бах, Ана
Магдалена Бах. Една женна, която ще премине през собствения си
катарзис и ще изживее
„с последнния влак“
това, което не еуспяла в по-ранна възраст. За да
го запази завинаги в тайна.
Безценни са и думите на редактора
и издател на книгата Кристобал Пера, който не е променил нищо в този последен
шедьовър. Не, не комерсиална, лесно достъпна творба. Тя е съвсем в стила на
Маркес, а това, че не е успял да шлифова всяка дума, е знаел само той.
16.
Париж завинаги
Рей
Бредбъри
Превод: Венцислав
Божилов
ИК
„Бард“, 2009 г.
Сборник
разкази. Съвсем човешки теми: всеки ли може
да се превърне
в убиец; как ни
променя един град,
особено Париж; какво се случва
в най-зловещия час; донорството на органи; самотата и
начините за (не)справяне с нея; бракът от различни гледни точки,
включително и оксиморонното „вдовци с живи съпруги“ и още; и
още. Особено интересни, обаче, са тези
теми, когато са ни поднесени от
самия Бредбъри. При него няма шаблони и стереотипи. Мога да добавя и добрия превод, който съвсем
не е за подценяване.
17.
Последният сън
Педро Алмодовар
Превод: Маня Костова
ИК „Колибри“ 2023 г.
Как един от най-обичаните режисьори в света би
могъл да напише своята автобиографична книга? На пръв прочит, хрумванията биха
могли да бъдат какви ли не, но разбира се, Алмодовар ни изненадва за пореден
път и прави това под формата на разкази. Някои от тях са твърде лични, други
леко отдръпват завесата на заснемането на филми или писането на разкази и
сценарии, както и на „Един лош роман“, а трети ни отнасят през девет реалности
в десета, за да ни покажат същността на проблеми от глобално естество. Такъв е
Алмодовар, а книгата само разширява представата ни за него и тези, които го
харесваме, го ценим още повече, въпреки че се съмнявам това да е била целта му.
Колкото до сексуалнта ориентация на автора – моля ви, това е тема само за
любителите на жълтини. Останалите ценят твореца и нямат никакъв интерес към
пикантерии. Мен ме интересуват: проблемът на работохолика в почивните дни;
истинското справяне със самотата, а не екзалтираното крещене на клишета; кога
мързелът е ползотворен за твореца, без да му позволява да се влюби в
собствената си творба. Всичко това ми беше дадено от Алмодовар, а като бонус –
предизвика интереса ми към книги, които по някаква причина все още не съм
прочела.
1818. Самотата на простите числа
Паоло Джордано
Превод: Ния Филипова
ИК „Колибри“, 2023 г.
Травмите от детството, причинени от властни,
твърде амбициозни родители или такива, натоварили децата си да се грижат за
по-малкото или по-бавно развиващото се дете, останали нелекувани, могат да
доведат до сериозни последствия. Мозъкът може да изгради своите защитни
механизми, дори да се развие до гениалност, но тогава страдат телата. И душите
– без никаква мелодрама. Душите като символ на онази наша същност, останала
неопозната от другите. Поне докато не срещнат сродната си. Не защото телата ще
я разпознаят. Дори мозъците остават на заден план. Получава се общуване,
запълващо поне отчасти празнотата, издълбана от споменатите травми.
Може би, така изглежда „Самотата на простите
числа“ в резюме. И все пак, Паоло Джордано успява да създаде една вселена, в
която точно такива, специални, хора позволяват на вътрешните си светове да
намерят допирни точки, без да излязат от „черупките“ си, където нищо не е така
подредено и естествено, както бихме си помислили, наблюдавайки отстрани хора с
подобни проблеми. Точно там е ключът – обикновено те са само наблюдавани и то
без разбиране. Джордано влиза много деликатно и обикаля на пръсти тези светове.
Всеки читател ще избере своята част от пъзела, подобно на онзи на най-скъпото
„Лего“.
1919. Dharma Bums (Бродягите от Дарма – на английски)
Джак Керуак
Изд. Signed (50 c) Books
Препрочетох я. Не защото е шедьовър според
общоприетите норми, а заради това хайку, което не се поддава на някакви
измислени правила, налагни и неспазвани от... ОК, спирам, това няма отношение
към книгата. Това е „хайку, съзздадено от източните поети, без никога да са се
напивали в планината, а само докато са правели преходи, свежи като деца,
записвайки онова, което виждат, без литературни правила и натруфени изразни
средства.“ Това е. Разбира се, като бегачка по планините, без значение бавна
или не, познавам притегателната сила на тревите, скалите, върховете, на пръв
поглед непристъпни. Когато намираме малките пътеки, части от големия Път, вече
знаем, че най-доброто предстои.
2020. Рина
Кан Йонгсук
Превод – Со Йънг Ким и Чница Иванова
Изд. „Изток-Запад“, 2024 г.
Бежанци от една държава в друга, условно наречена
П. в „Рина“, не е нищо ново, особено за „интересните времена“, в които живеем.
И така, и иначе, както научаваме още в началото на книгата, на всеки са
отредени три жизненоважни предизвикателства, след преминаването на които не
само може, но и се налага да умре. Докато се премине през тях, обаче, животът
може да поднесе какви ли не изненади. Като тези на Рина, чието име означава
„умна и красива“. Дали е такава? А кой може да отсъди, особено в ситуациите, в
които попада тя? Йонгсук опитва да балансира между реализъм и магически
реализъм с помощта на гротеска и ирония. Дали ѝ се получава? Не мисля, че е
редно някой да отговаря на този въпрос. Въпреки натрапените от съзнанието ми
паралели с други майстори на тези похвати, мисля, че южнокорейската писателка
намира своето място на разказвач и ни повежда по следите на бързо порасналото
момиче, предизвиквайки какви ли не противоречиви чувства. Самият факт, че те
остават и след прочита на романа, е достатъчно показателен – авторката е
свършила своята работа, а как тя ще бъде приета от читателя е въпрос на
настройка, моментно състояние и няколко прочетени преди това шедьовра на
азиатската литература.
2221.
„Генът на съмнението“
Никос Панайотопулос
Превод – Ирена Алексиева
Изд. „ICU”, 2024 г.
Не винаги съм харесвала антиутопии (дистопии, ако
ви харесва повече), но вкусовете се променят, за щастие. За щастие, защото бих
пропуснала както истински шедьоври, издържали проверката на времето (внимание –
това клише-истина ще бъде водещо в тази книга), така и тези на автори,
заявяващи своето място сред тези шедьоври. Признавам си, че преди „Генът на
съмнението“ не бях чела нищо от Панайотопулос, който оказва се, е популярен по
света. Книгата му от 2018 г. „Съвсем сам“ е издадена първо на френски език, а
произведенията му са преведени на много езици – само „Генът на съмнението“, на
седем. В този свой роман авторът проследява трънливия път от „Разпни го“ до
„Осанна“ (логично да бъде обратно пропорционален на този на Иисус) на един
погубен заради родителски амбиции и влияния талант. Неспособен да удовлетвори
нито собствените си, нито на родителя си амбиции, този човек се отдава на
(псевдо)научна дейност. Неговият тест, познат като „Тестът на Цимерман“, целящ да разпознае гена на твореца, повлича
други творци, един от които пише своята последна изповед, с домино ефект към
същата бездна, в която е бил хвърлен и създателят на теста. Уж всичко е отвъд реалността,
граничи с абсурдизъм и все пак – защо ни звучи толкова познато?! А генът е на
съмниението, не на твореца – онази уж незначителна, но толкова нужна съставка,
превърнала посредствения творец в гений, издържал точно гореспоменатата
„проверка на времето“. 30 години са нужни за нова „Осанна“ и още 30, за да
проумеем, че някой се е пошегувал с нас. За другите, които подобно на умиращия,
самопогубил се творец, остава успокоението, че тестът е само фикция. Дали?
2222. Хладнокръвно (In Cold Blood)
Трюман Капоти (Truman Capote)
Изд.: Penguin Random House, 1966
Прочитам на английски. С цялото ми уважение, но
под преиздаване на романа, бих приела нов преводач, който да му придаде
полагащото се звучене, а не препечатване от едно издадетлство в друго. Това,
обаче, не бива да бъде повод за омраза (хейт, ако ви е по-приемливо) и стига да
можете, бих ви препоръчала да се запознаете с оригинала.
Отдавна отлагах прочита на този документален роман
– последния, издаден от Капоти, на който той посвещава не малка част (около
шест години – докато присъдата на убийците е изпълнена) от живота си, за да
проучи напълно случая от 1959 г. и да се опита да разбере и пресъздаде и извършителите,
и жертвите на жестоко престъпление в малкото американско селище Холкъм. Така
пишат хората, чиито произведения се помнят и след години – проучват всеки
детайл, предлагат на читателя свободата сам да отсъди и не се намесва със
своята гледна точка, какво останало пък – да я наложат. Напротив, ще имате
възможност да прочетете извадки от последните дни на един сериен убиец и
подобно на много хора от обкръжението му, да си помислите, макар и за малко, че
не е „чак толкова лош“. После, обаче, си спомняте нервната превъзбуда и прилива
на щастие у извършителите след като приключват добре планираното престъпление –
факт, признат от самите тях. И уж всичко е ясно: има престъпление, има
извършители, които без никаква гузна съвест
боравят еднакво добре с китара и с пушка, и с изискан речник, и с
изпълнение на зловещи планове. Те получават смъртна присъда, която е изпълнена.
И все пак, някъде дълбоко от подсъзнанието изскачат още въпроси и възможни.
Стига само да беше станало... Не, не се отнася само до обстоятелствата, не е и
обстановката. Прочетете, и вярвам, ще ме разберете.
Интересно е да се отбележи, че през 1967 г. излиза
едноименният нео-ноар („холивудска криминална драма от средата на ХХ в.“
– Wikipedia) филм
със сценарист Трюман Капоти. Ще ми трябва време, за да го изгледам.
Джоузеф Конрад
Превод: Георги Павлов
Изд.: “My Book”, 1981 г.
Класически роман, който беше „пропуск в
образованието ми“. Още началото на романа подготвя читателя за предстоящите
събития – играта на светлина и мрак, щрихирането на персонажите и техните
реакции на майсторски описания пейзаж по залез, онзи момент от денонощието,
който не остава безразлични и най-закоравелите скептици. Не съм сигурна дали
наистина е бил пропуск в образованието ми, пошегувах се, но със сигурност не
съжалявам, че го прочетох.
24. Преди кафето да изстине
Тошикази Кавагучи
Превод: Маргарита Укегава
Изд.: “Colibri”, 2024 г.
Четири истории, на пръв прочит, нямащи нищо общо
помежду си, освен, че се случват в едно и също кафене. Особеното на това място
е, че има маса, на която, докато кафето изстине, могат да се прехвърлят в
миналото и да направят това, което не са успели, но с ясното съзнание, че няма
да повлияе на настоящето. До тук, почти като приказка, но! Ето в това „но“,
което ще разберете само ако имате желание да дочетете историите и
Филми, 2024 г.
Портокал с часовников механизъм, 1972 г., реж.
Стенли Кубрик (за пореден път, но класиката е класика)
Художникът, 2024 г., реж. К.Р. Смит
Забравете за света, 2023 г., реж. С. Есмаил
Horror in the
High Desert, 2022 г., реж. Дъч Марич
Пчеларят: Смъртна присъда, 2024 г., реж. Дейвид Айер
Лудият шапкар, 2021 г., реж. К. Девани
Клети създания, 2023 г., реж. Йоргос Лантимос:
изключителен режисьор, моето „откритие“ за тази година
Убийците на цветната луна, 2023 г., реж. Мартин
Скорсезе – ненапразно награден, пристрастна съм към Скорсезе, но не само това
Облаците на Чернобил, 2022 г., реж. Л. Чорней
Свещеният дух, 2021 г., реж. Чепл Гарсия
Писна ми от мен, 2022 г., реж. Кристофър Боргли
Дюн, 2, 2024 г., реж. Д. Вилньов - не бях с
особени очаквания и съм повече от приятно изненадана
Мастема, 2022 г., реж. Д. Дорвин
Посещението, 2015 г., реж. М. Н. Шаямалан
Прекрасни дни, 2023 г., реж. В. Вендерс – не е за
изпускане и като замисъл, и като изпълнение
Няма да бъдеш сам, 2022 г., реж. Г. Столевски –
добър ужас, даже много добър
Сейлъмс Лот, 2024 г., реж. Г. Дауберман – великолепен
Kinds of
Kindness (преведен като: „Благи
деяния“), 2024 г. – още един шедьовър на новия ми любим режисьор Йоргос
Лантимос
Пътят, 2010 г., изцяло проект на Емилио Естевез, с
негово и на баща му Мартин Шийн, участие – всеки посетил или мечтаещ да мине
поне част от Камино е хубаво да го изгледа
Призраци във Венеция, 2023 г., реж. Кенет Брана, който
е и в ролята на Поаро – по „Парти за Хелоуин“ на Агата Кристи
Бийтълджус, Бийтълджус, 2024 г., реж. Тим Бъртън –
едно намигване към собственото си творение от 1988 г.? Да изтупа праха от, уж,
забравен сюжет, който търпи развитие? Получило му се е!
Уроците на Блага, 2023 г., реж. Стефан Командарев –
стряскаща среща с деградацията в обществото ни. Много се изговори за този филми
и поддържам призива да се изгледа, колкото и да не харесваме действителността
ни. Не само заради завръщането на блестящата Ели Скорчева на екран след 30
години отсъствие.
Сериали, 2024 г.
Долината на забравените, 2022 г., реж. Фабио
Мендоса и Антонио Тибау
Чудотворци, с.1, 2019 г., р. С. Рич
Фолклор, 2023 г., творчески екип от режисьори от
азиатски държави: харесвам и фолклора, и киното им
Трийсет сребърника, с. 1 (2020 г.), с. 2 (2023
г.), реж. Алекс де ла Иглесия – за мен, най-добрият сериал, който изгледах тази
година
Мер от Ийсттаун, 2021 г., реж. Крейг Зобел –
предвидим на моменти, но си заслужава
Менталистът, 7 сезона от 2008 до 2015 г., създаден
от Бруно Хелър – не знам защо бях пропуснала този приятен сериал, който без
сладникавия хепи енд, би бил още по-блестящ
Няма коментари:
Публикуване на коментар