Фредерик Бегбеде - "Почивка в кома"

За никого от вас, читателите на моя блог, не е тайна, че Фредерик Бегбеде се превърна в един от харесваните от мен съвременни писатели. Не казвам, че е еталон за подражание. Не казвам, че съм съгласна с всички твърдения в неговите книги. Не това е и целта му, разбира се. Не е нужно да се съглася с някого, за да харесвам начина му на писане – най-точният подход за комуникация.
Започнах тази литературна година със съветите на Кърт Вонегът за писане на кратък (а кой може да каже какво означава „кратък”) разказ. Единият от тях гласи:
„Пиши така, че да доставиш удоволствие само на един човек. Ако отвориш прозореца и започнеш да ухажваш света, така да се каже, разказът ще се разболее от пневмония.”
Защо трябва да очаквам тогава другите писатели да споделят моето светоусещане? За мен, един автор е добър само тогава, когато успее да провокира мисли, които да продължават да ме терзаят дълго след като затворя книгата.
Какви са размислите, провокирани от Бегбеде в неговата „Почивка в кома”? Дванадесет часа в един „Кенеф”. Не, не буквално. Това е най-новото, култово заведение на обичания и провокативен Париж. Докато някои от нас само мечтаем за тази световна столица, Бегбеде я принизява до един кенеф, в който световният елит разиграва своето „живея си живота” пред погледа на Марк Мароние – вече познатият ни герой, в който Бегбеде е отразил и част от себе си. Мястото му е там, в „Кенефа”, но той е някак по-различен. Докато за някои купонът е да удовлетворят нагона си с няколко партньора или да преминат в друга реалност, благодарение на алкохол и опиати, Марк записва на лепливи листчета своите мисли, за да блесне с оригиналност, изразена и в теоремата му на тройното „Защо?” и предлага играта “name forgetting”, за да избави съседите си по маса от скуката. Не защото е трезвен – той самият излиза с умопомрачените „купонджии” и вилнее вандалски. Търкаля се по пода. И какво ли още не. Не и защото не иска безразборен секс – предварително се е заредил с шест презерватива. А защото той също има нужда от своята сродна душа.
Шок, нали? Циничният, безпардонен, неприлично откровен Марк има нужда от любов. Онази, която помни имена. Онази, която няма да потвърди тройното „Защо?”, тъй като самата тя е виталност. Тя е Самият Живот. Тя е онзи Вик, който е нужен на хората от „Кенефа”, за да се събудят и да не бъдат вече мислещи роботи. Вик, който просто се сгушва.
Може би, по-разочарованите от живота (си?) биха попитали кому е нужно това сгушване, след като всички предпоставки за неангажиращо освобождаване – и физическо, и умствено – са налице. Отговорът идва от самия известен по цял свят DJ – звездата на вечерта, който обяснява какво означава думата „известен”:
„Известен съм в цял свят! Всички ме обожават! Сам съм!”
Сам. Заслужава си човек да загуби цяла нощ, за да преоткрие това, което има от известно време (в случая – две години) насам – мечтаната половинка, която да го превърне в завършена личност.
„Любовта е връзка репички, купени в Тараскон и схрускани на една пейка с едра сол.”
Звучи откачено? А случайно в статиите ми за „9.99” и „Любовта трае само три години” да съм казвала, че Бегбеде обещава стандартни изживявания? Защо тогава да очакваме в „Почивка в кома” това да бъде по-различно? По-човешко е, но в никакъв случай не - по-различно.
Не видях DJ-я Бегбеде. Не го дочаках в „Пингвините”. Щастлива съм, обаче, да чета книгите му. Не защото го направиха известен. Не защото искам да бъда част от „Кенефа”. Защото книгите му са запомнящи се. Препоръчвам ви ги, та дори и с доза съмнение дали това е "литература".