The Tower of Famine

The Tower of Famine By P. Shelley Amid the desolation of a city Which was a cradle and is now the grave Of an extinguish people; so that pity Weeps o’er the shipwrecks of oblivion’s wave, There stands the Tower of Famine. It is built Upon some prison homes, whose dwellers rave For bread, and gold, and blood; pain linked to guilt Agitates the light flame of their hours, Until its vital oil is spent or split: There stands the pile, a tower amid the towers And sacred domes; each marble-ribbed roof, The brazen-gated temples, and the bowers Of solitary, wealth; the tempest-proof Pavilions of the dark Italian air Are by its presence dimmed – they stand aloof And are withdrawn – so that the world is bare, As if a specter wrapt in shapeless terror Amid a company of ladies fair Should glide and glow, till it became a mirror Of all their beauty, and their hair and hue, The life of their sweet eyes, with all its error, Should be absorbed, till they to marble grew

Кулата на глада (П. Шели) Авторски превод: Весислава Савова Сред самотата на града, който люлка бе, а гроб сега е на избит народ; каква тъга! Над останките от забрава ридае Кулата на глада си стои; там е тя върху дом-затвор, де човек освирепял е  за хляб и злато, и кръв; обвързани с вина Светилника на часа си сипят с хули, докато угасне тяхната съдба.   Там стои в купчина – кулата сред кули и куполи свещени, с покриви мраморни, медно-врати храмове, будоари в заблуди   от самотно имане; от бури поваляни, във въздуха чер на Италия шатрите до една бледнеят, настрана са те оставени отделени са тъй, че светът оголя, сякаш привидение, в ужас избуяло, сред на светли дами в дома,   трябвало е да пълзи и блести, докат’ стане огледало на тяхната хубост и коси, и цвят светът на сладките очи, в който се грешало – да ги погълне, докат’ в мрамор се въплътят