Днес реших, че е време да отдам нужното внимание на Черни връх. Слязох на мотел „Брезите“, изпих традиционното си вече кафе там и почти спринтирах 380 м. до „Царева махала“, известна като пункт „Брезите“ на състезанието „Витоша 100“. Оттам последвах маркировката му, но при „Вечната кал“ завих наляво и поех по бяло-синята маркировка към хижа „Физкултурник“ като цел 1 и към върха като (почти) крайна. На снимката разстоянията са засечени – всяко от мотел „Брезите“ (на 3-и ред, "мен." е всъщност мин. - минути). На многоименната хижа видях прекрасното куче. Имаше си храна, налях му вода, както и за мен и си починах около пет минути. След това продължих нагоре. Ей, не е шега работа и както е видно от “Strava”, денивелацията си я бива. Та, стигнах аз до върха... някак си, хе-хе, не успях да се вредя за чайната, тъй като имаше групи с дечица и хукнах надолу. Мислех си за още един-два връха, но при разминаването ми с други детски групи, за да не ги занимавам с присъствието си, подскочих непредвидено встрани и както казват колоездачите, когато паднат, „намерих си шестолевка“. Реших да не насилвам късмета си и да сляза директно към мотел „Морени“, за да се кача на автобус 66. И какво мислите? Тъкмо се поизмих на чешмата встрани от спирката и заваля пороен дъжд. Гръмотевиците бяха далече, но дали не биха ме „целунали“ на Лъвчето или Камен дел? Няма случайни събития, но съвсем спокойно оставям тези приключения за друг път и благодарна, промила раните си, мога да си почина малко.
.jpg)
