януарски приказки

 Хайде пак

 Започвам новата година в един „Супермаркет в Калифорния“ и с (не)лек „Вой“. За фон – „New Year's Eve Ambience“. И Гинсбърг, и джазът са по-леки за преглъщане с чаша горещо кафе, в което има няколко капки мляко. Оставям всички (по)желания да улегнат и да станат по-лесни за смилане (както и закуската). Кучетата и котката ми се наслаждават на спокойствието след снощния излишен шум. Притварям очи. Разноцветни картини се сливат в едно. Връщам се към Алън и джаза. За да (съ)творим онази реалност, която заслужаваме.

 заскрежени дървета
тези които все подминавах
след листопада

01.01.2025 г.

Там

 Скреж и мъгла. Звучи зловещо, но както знаем, виждаме това, което искаме да видим. Силуети, които се движат в свой собствен ритъм. Така е по-лесно да не се забелязваме. Да не забелязваме. Да не. Да. Мисля си за непоисканата помощ. Така и трябва да бъде. Заживяхме в ново (не)нормално, но приспособимостта е тази, която ни спасява. Красиво е. Загадъчно. Обещаващо.

 зазоряване
чувам твоите стъпки
преди да те видя

02.01.2025 г.

 

Наум

 Градини. Измислям си ги. В блок с осемдесет апартамента е така. В най-добрия случай. Събирам откършени клони, разхвърляни камъни и горски мъх, който лесно се подминава. Придавам им форма и ги о(т)глеждам. Споделям ги – най-вече със себе си. В противен случай, кратка е паметта човешка. Задържа се повече върху онова, което е объркало (уж) естествения ред.

 цъфнала роза
такава я е запазил
новият скреж

03.01.2025 г.

 

Everybody…

 Гъвкави ли сте? Не, не питам за телата – би ме интересувало, само ако работехме върху тренировъчния ви режим. Питам за гъвкавостта на мисълта. Как приемате „провала“ (в кавички, защото такъв няма) на плановете? Много хора имат резервен вариант. Уважавам това, но определено не е подходът, подходящ за мен. Научих се да планирам какво искам да правя в определен ден или даден интервал от него. Оставям на моментното настроение и обстоятелствата, които понякога излизат извън обхвата на нашия контрол, как точно, но със сигурност, ще се случи това.

 Нова година
ето ги и първите
бегачи в парка

04.01.2025 г.

 

Благодарности

 Аз съм от поколението, сред което има най-много хора, наричащи бабите си „майко“, „маминка“, дори – „мамо“. Не заради суетата на прародителките, макар и някои от тях да са се сдобили с внучета на 40. Не и заради някаква мода. Не! Отгледани сме буквално от тези жени, отрекли се от личния си живот, за да бъдат полезни на дъщерите си (в повечето случаи), които избрали да работят и/или учат. Ние, отгледаните от баби, знаем приказки, поверия, легенди. Дори, само от сантименти, спазваме древни ритуали, за да запазим паметта на нашите баби жива. Моята ме научи да бъда силна, да не се занемарявам, да вярвам. Ако не ѝ бяха отнели най-силното оръжие – желанието за живот, - днес, на своя 98-и рожден ден, би станала рано. След това би си оправила леглото, направила гимнастика, погрижила се за хигиената си и докато кафето заври, а филийките с яйце и сирене се препекат, би изрекла най-чистата молитва, извираща от сърцето. След това би застанала на прозореца, за да види дали идвам с „малка тортичка, така, за адета“ и скрит в голямата ми чанта подарък. Майка Хриси. Поклон!

 студен вятър
време да изнеса на балкона
мълчаната вода

06.01.2025 г.

Пътешествия

Трийсете години на 19 век. Най-после човек се осмелява да обяви публично идеята за пътуване във времето. Този човек е Александър Велтман. Прави го с романа си „Александр Филиппович Македонский. Преди Калимероса“.

Всеки ден, обаче, ни напомня за останките от миналото и е вид предупреждение за бъдещето. Дори в европейски столици ще срещнете тези сгради, напомнящи за това, което е било и предупреждаващи какво ни чака. Да попътуваме. Бавно. Осъзнато. Без страх.

самолетен билет
вече пета година служи
като книгоразделител

 07.01.2025 г.

 

Наследство

 Вървя по утъпкани пътеки. В тях оставям и своите следи. Не вярвам някой да ги разпознае, дори аз понякога не бих могла. И все пак, те са там, за да направят пътя на следващите пешеходци малко по-сигурен и лесен.

Има дни, обаче, в които скачам в снега или не заобикалям калта. Приливът на енергия и по детски чиста радост сякаш дават отговор на рефрена в „Мъжът от Константинопол“ – „Какво е красотата?“

 изоставен двор
с всяка година все по-нисък
живият плет

08.01.2025 г.  

Къде са?

Всеки ден ходя. Няма значение колко време отделям за това и/или колко крачки правя (колко е лесно с всички тези джаджи). Правя го осъзнато, стегнато и без напрежение. Докато ходя, виждам живи същества, които ми убягват при тичането. Същества, за които не един или двама приятели споделят, че вече са изчезнали. Те са там, не ги е грижа виждаме ли ги или не. Важното е да не им пречим точно така, както те не ни пречат на нас. Не по-малко важно е, обаче, да ги видим, за да бъдем малко по-добри и малко по-мислещи.

раздвижване в храстите градски врабчета

09.01.2025 г. 

Напред

 Едно малко момиченце, сгушило се в мама. Доближава показалците на двете си ръце и с цялата сериозност, на която е способно, казва: „Обичам те толкова! Не си мисли, че е малко! Започва от тук (вдига единия показалец), минава през целия свят и свършва тук (вдига другия)!“ Да, това е тя, моята дъщеря, която днес празнува рождения си ден – винаги придава индивидуалност на всичко чуто, видяно, прочетено. Защото мисли. Защото чувства. Защото е тя! Днес е далеч от мен само физически, но ние винаги ще се обичаме и споделяме своите специални моменти, сбъдвайки магията ЗАЕДНО. Да бъдем здрави, да се подкрепяме, всяка от нас да върви по своя специален Път и да разчитаме една на друга, както винаги до сега! Запазвам благодарността, че съм нейна майка.

 розов изгрев
забързаният ритъм
на сърцето ми

 12.01.2025 г. 

Защо (2)?

 Наскоро приятел, къде на шега, къде съвсем сериозно, се запита за кого и за кога 55 – 56-годишна жена (негова роднина) щяла да отслабва. В контекста на разговора имаше смисъл. От друга страна, аз пък се запитах до кога ще се налага да изразяваме уважение към тялото, ума и същността си само заради някого друг. Ако ние не ценим себе си, не се грижим да остарявам със същото достойнство, с което сме живели до сега, а се превърнем в „зеленчуци“, които само вегетират за ужас на най-обичаните, няма смисъл да се водим живели дълго и ... нещастно. Днешните 55-годишни нямат нищо общо с онези от миналия век. С напредването на технологиите, дали ни достъп до най-силната власт, знанието, е направо престъпление да не се погрижим за себе си и да не останем активни поне до тогава, до когато е възможно.

Ето защо поддържа страниците „Бягащо хайку“ и „Тренировки по пантофки“ - за  да бъдем здрави и да уважаваме самите себе си. Тогава вече ще имаме право да помислим и за другите.

 сенки в здрача
как да разпозная
своята?

13.01.2025 г. 

Василица

 Животът ми се стече така, че имах невероятния късмет да опозная образовани, трудолюбиви и същевременно предани на традициите си роми. Благодарна съм за срещите си с тях, въпреки всички неприятни преживявания с други хора от същия етнос. Няма добро, няма зло, няма хубаво, няма грозно – срещаме това, което ни е най-необходимо за конкретния момент. На всички тях, както и на почитащите Новата година по стар стил, честит празник! Нека имате нужда от среща само със здраве и хора, които ви карат да се усмихвате искрено, без преструвки!

 фойерверки
в края на работен ден
джелем джелем

14.01.2025 г.

Смекчено

 Написаното е от 2024 г., но тук запазвам само полезната информация. Онова, което тогава предизвика възмущението ми, нека остане в миналото и вярвам, няма да се повтори. И така,

 За "уникалността" на "уникалните" традиции - кукери и сурвакари

 Обичам тези традиции. Много. Даже около Нова година си нося монети (възможно най-едрите според поредната реформа) и давам на сурвакарчета. Обаче, не сме уникални! Вариант на сурвакари има и в Япония, например. Наричат се "manzai" - благодаря, Братислав Иванов! От чудесния превод на 100 хайку от Башьо го научих. Ето го и това хайку

Закъсняха сурвакарите -
в планинското селце
вече сливите цъфтят.

Кукери има в цяла Европа - 15 чуждестранни групи дефилират в последния ден от кукерските игри в Перник. И не са само те! Особено любими са ми мамутоне и мамояда от Южна Италия (не знам защо не ни гостуват).

Нищо не ни пречи да се радваме едни на други и да разширяваме познанията си.

(снимка – януари, 2023 г.)

 15.01.2025 г.

 

Време

 ... да мина още веднъж по калните пътеки, колкото и да се опитвам да ходя по снега.

... да застана лице в лице с неща, които се опитвам да забравя.

... да позволя на тръните да ме закачат съвсем леко, без да оставят и драскотина.

... да се срещна с непознати, за да използвам услуги, за които не ми достигат знания.

... да погледна слънцето, защото сега е слабо и няма да ме изгори.

 топъл зимен ден
лястовици свили гнездо
където ние не можахме

17.01.2025 г. 

Когато...

Обичам разходките в София и не много известните уютни места в нея. Тези моменти са двойно по-любими, когато им се наслаждавам заедно с дъщеря ми.

снежен ден вече моите стъпки следват твоите

18.01.2025 г.

Незабрав(к)и

Електронните джаджи имат не една или две полезни функции. Една от най-любимите ми е напомнянето на момент, който може и да е избледнял, но остава там, където е (бил). Нали още Хипократ е заявил – „Ars longa, vita brevis“. Едно от тези напомняния, сякаш запазено с обич от крехък скреж, е за музиката, вдъхновена от мое хайку през 2019 г., а именно

 summer nightfall
the sky slowly regains
its colors

лятна вечер
небето бавно възвръща
цветовете си

Mузиката e от Danie Diaz  и от Corine Bicadeideias.

21.01.2025 г.

Картини

 Преходите в планината оставят спомени за дни напред. Преживявам ги отново и отново, но не украсявам и без това съвършения момент. Унесеният ми поглед, игривата полуусмивка, стегнатата походка може и да ми придават леко налудничав вид, но ... „лудите, лудите, те да са живи!“ („Под игото“, Иван Вазов)

южна Витоша
а-ха да прокапе
ледунката

слънчеви лъчи
по натрупалия сняг
заешки следи

тих ромон
само тук-там замръзнала
реката Добри дол

22.01.2025 г.

 

Разпасана команда

 За да надникна в нечий двор, все по-рядко се налага да се надигна на пръсти или да търся пролуки в оградата. Оградата, която се руши и повече пречи, отколкото да пази. Новите сгради са красиви, но клоните на дърветата, останали като мост между миналото и настоящето, скърцат някак зловещо. Навеждам глава и бързо след това поглеждам към небето. Пълни са очите ми

черно-бял пейзаж
кой е променил думите
в приказката?

23.01.2025 г. 

Шшшът

Има дни и особено нощи, в които всеки се нуждае от тишина. Тишината около, но най-вече – вътре в нас. Моментите, в които препускащите вътрешни монолози най-после спират и успяваме да усетим нещо повече от излишните тревоги или преувеличените радости. Моментите, в които най-после се свързваме със своята същност. Тишината. Тя, която ни казва много повече от всички погледи и думи, събрани в едно.

бавна разходка
в снега отстрани толкова
красиви клони

24.01.2025 г.

(не)аристократично

 В работни дни като вчерашния, когато успявам да извървя пеша повече от 30 километра, новооткритото ми „царствено“ заболяване се скрива и дори не напомня за себе си. Едно на ръка, че нито съм мъж, нито съм с наднормени килограми, но и няма нищо аристократично в това да набивам крак, че и да подтичвам като пейзан, пасящ млекодайни животни. Не, че има нещо срамно в това, но не бих се справила. Умора има, но тя е толкова приятна, а пейзажите около мен, дори и в градски условия, често добиват сюрреалистичен вид. Както беше казал един wanna-be-writer, чието име ще спестя, това си е „друсане с ходене“. Нямам нужда от никакви стимуланти, за да видя света такъв, какъвто го оформят мислите и чувствата ми. Приятелските усмивки и незначителните реплики, които разменяме с непознати не развалят приятните усещания.

нашата пейка
където се целунахме
потъва в блатото

 28.01.2025 г.