Белоградчишки скали и пещера Магурата

 Публикацията като текст и снимки е в две части.

(1) Белоградчишките скали 

Не ги бях посещавала откакто бях в гимназията. Тогава интересите ми бяха в съвсем друга посока и реших, че е време да повторя това приключение. Ето няколко интересни факта за скалите, които научаваме от „Българска история“

Били са дъно на море преди 230 милиона години и тези причудливи форми се дължат на нагъването на варовиците под силата на природните стихии след оттеглянето на водата.

Корозията на желязото в скалите е причина за червеникавия им цвят.

Достигащите височина до 200 м. скали не се ограничават само с крепостта „Калето“, а се простират от село Рабиша на запад до село Белотинци на изток, което е площ от сто квадратни метра. За отвесните скали при Боров камък пък се носи легенда, че са мястото, от което душите поемат към отвъдното.

Белоградчишката крепост, чиито основи са поставени още от траките, е била построена през III век от римляните като естествена защита, а се използвала за първи път като туристически обект още през XIV век от цар Иван Срацимир.

Овчари спасяват разпродаването на камъните от крепостта през 1890 г. – глупост, измислена от тогавашната управа с аргумент, че гарнизонът в нея вече не се поддържа.

Освен скалите, тук могат да се посетят много пещери, а също така да се видят естествени борове-бонсаи, превърнати в такива заради недостатъчните влага и хранителни вещества. Така си живеят вече 2, а някои дори 3 века.

Въпреки че през 2007 г. не успяват да се наредят сред новите седем чудеса на света, Белоградчишките скали са сред първите 77 природни обекта (от общо 261 участвали).

 

(2) Пещера Магурата (до 1972 г. – Рибаишката пещера)

Една от най-старите – на около 15 милиона години – със запазена и до днес река под нея и една от 12 облагородени пещери у нас. Обект №14 от „Стоте национални туристически обекта“ и обявена за природна забележителност през 1960 г. Нейните зали и галерии достигат дължина от 2500 метра като се очаква да бъдат открити още. Първата зала е Триумфална – онази, запазила останки от оръдия на труда. Нарича се така, защото тук мъжете триумфирали пред жените си, донасяйки плячката от лова си. Най-топлата зала пък е тази с рисунките, за чието значение все още не е постигнато единодушно съгласие. Иска ми се наистина да изобразяват създаването на човека, но нека учените кажат своята дума. Също така, оставен е и слънчев календар от 366 дни и (поне) пет годишни празника. Най-новите предоложения, че буквите (освен онези на вандалите, побързали да се разпишат) сред рисунките са на цели 38 хиляди години и те са основа за нашата кирилица. Не по-малко интересни са и скалните образувания, сред които се откроява вторият най-голям сталактон, след този в Съевата дупка, с височина 20 и диаметър 4 м. Дадено му е името „Падналият бор“. На него е кръстена и тази зала – най-ниската, 50 м. под входа. В последните зали са известните сталагмити с общото наименование „Багдад“ (познати и като „Османският град“).

В едно от разклоненията на пещерата се произвежда пенливо вино по технология, близка до тази на Шампания, Франция.

Изходът на пещерата се нарича Вратача и отвежда до красивото Рабишко езеро.

Новост е израждащият се в момента и очакван да заработи до месец интерактивен център, където посетителите ще могат да видят в 3D формат споменатите рисунки, достъпът до които понастоящем е забранен.                        

(по данни от „информация на парче“ от различни книги)

Симеоново - Драгалевци

 Днес, 28.05.2025 г. реших да оползотворя половината си почивен ден с кратък, бавен преход с цел да намеря места, на които още не бях ходила и да си поиграя на "Открийте разликите" на тези, които познавам достатъчно добре. Цялото удоволствие беше 9.310 км. с положителна денивелация 397 м. за 2 ч. и 13 м.

Тръгнах от Къщата охлюв в Симеоново, която се намира срещу 64 ОУ. Тази къща е построена от инж. Симеон Симеонов през 2008 г. и е обявена за най-странната сграда в света през 2012 г. в сайта StrangeBuildings.com. Кв. "Симеоново" е пъстър и с много шарени, забавни надписи и графити, а градинките на хората, живеещи там, са почти вълшебни.

Продължих към Симеоновските езера по обичайния маршрут, описван неведнъж в пътеписите ми. Езерата са изкуствени, създадени през 50-те години на ХХ век, а падовете на Стара река не спират да ме очароват при всяко минаване по тези пътеки.

Продължих по пътеката на "Витоша 100" към Горен Алеков водопад, а на около 150 м. поех по пътеката, водеща до Долен Алеков водопад - може и да ви се стори леко заобиколна, но със сигурност ще ви отведе до нужното място. Вдясно, малко преди Долен Алеков Водопад е Ел Шадай, но за него, след малко. Двата водопада са познати като Скоковете, а през 1910 г. са кръстени на Алеко Константинов, който често е минавал покрай тях на отиване към Драгалевския манастир. 

Горен Алеков водопад

вляво е Горен, а вдясно - Долен Алеков водопад

Долен Алеков водопад

На връщане от Долен Алеков водопад, вдясно, е мегалитното светилище от второто хилядолетие пр.н.е, издигнато от тракийското племе серди и е посветено на Бога Слънце. Името Ел Шадай  (Истински свидетел) му е дадено от последователите на Петър Дънов.

гледка към София от Ел Шадай

Прибрах се по пътеката от Черни връх към Драгалевци, където се качих на автобус, но не и преди снимка на козлето в центъра. :) 

Западен парк - в.з. Килиите

 Работен ден. Тези 20.690 километра с 549 м. D+ обхванаха пешеходния ми маршрут от Западната порта на Западен парк, през Красна поляна, Овча купел, Павлово, Бояна, Бялата вода, Тихия кът до в.з. Килиите. Новото за мен беше пътеката след Тихия кът към в.з. Килиите. Забавих се малко, снимайки падовете на Владайска река от тази страна. Самата пътека е много приятна и почти безлюдна - разминахме се само с един много приятен колоездач. И двамата бяхме учудени от наличието на друг човек по нея и след разумно разминаване и добри пожелания, всеки продължи по своя Път. После, удобен и редовен градски транспорт (авт. 58 до сп. Княжево и трамвай 5) ме върна към ежедневието и поработих след 14:30 часа.

Екопътека "Под камико"

 

18.05.2025 г. Транспортната стачка продължава. Разбира се, Витоша е достижима с тръгване от м.с. "Витоша" към Драгалевци, но Тео, Мария, Янислава и аз решихме, че след като свикнахме, че най-непривлекателният влак мож да ни отведе за по-малко от час до станалата ни вече любима гара "Бов", е време да обходим пътеката и от другата страна, за да видим водопада "Под камико", до който се стига по едноименната екопътека. Не един или два пътеписа отбелязват, че маркировката е лоша, но това, за щастие, е останало в миналото. Понастоящем е безупречна и ни поведе към стадиона (около километър от гарата, тръгва се вдясно над нея, минава се покрай читалището), а оттам вече и към Старата река и нейните невероятни водни падове, които ни дадоха възможност за толкова много снимки. Гледките към върховете на Стара планнина и скалите наоколо също не са за подценяване. Не погледнах нито изминатите километри, нито времето, което ни е било нужно, за да стигнем до водопада, който се стеле красиво от скала, чиято височина е 40 м. Вдясно е и другият водопад, междувременно виждайки къщите на с. Бов. Да, на места пътеката е хлъзгава и кална, но пък това предполага достатъчно вода за тези величествени водопади. Пътеката предлага красив кръгов маршрут, така че не е нужно да се връщаме обратно по вече изминатите пътечки, камъчета и скали. Минахме покрай стари къщи и конюшни, които в момента са необитаеми, за да стигнем до параклиса "Св. Архангел Михаил". Уви, беше заключен, но си починахме малко и продължихме надолу към гара Бов. Имахме достатъчно време, за да хапнем в единственото заведение, в което се предлага и храна - до самата гара. След това се поразходихме още малко и в 16 часа се качихме на влака към София.