неделя, 8 юни 2014 г.

Как да построим убийствен край на един роман

Казват, че най-трудното в писането на какъвто и да е вид история е нейният край. И наистина, попадали сме на какви ли не недоразумения от типа на набързо претупан и съвсем нелогичен завършек на дадена книга или вмъкването на съвсем нов герой в края, въпреки че нищо не предполага продължение на книгата. Не знам до колко е прав Брайън Клемс, но аз открих интересни предложения от негова страна. Не ми допадна пренебрежението, с което се отнася към „Оксофорд” и тоеретизирането като цяло, въпреки че той самият прави същото, но струва ми се, не е и толкова досадно.
Приятно четене! И прекрасна неделя, в която надявам се ще намерите малко време и за „Неделночетиво за писатели”.
В.С.

Как да построи убийствен край на един роман

от Брайън Клемс, Writer’s Digest

Има повече от един или двама писатели и учители и много от тях са много по-известни от мен (не е трудно да се постигне), които не харесват да сравняват или поне да се опитат да дефинират последователните части и съществените моменти от структурата на сюжета на една история. Твърде опростено, казват те. извадете от него забавата и креативността. Безброй стратегии, с които да се справите и гласът на няколко пледиращи.
Когато се говори за това как да се напише книга и по-специално за структурата на историята, те се стараят да я облекат с нови описания, които са по-малко инженерни по природа – „приключението на героя”... „подстрекаване на инцидента”... „редът” – и те са по-подходящи за литературен курс в „Оксфорд”. Това ги кара да звучат – или по-точно казано, да се усещат – по-писателски. Или вероятно просто лявото полукълбо на мозъка им няма достъп до дясното, което ние наричаме „разказване на истории”.
Кое е интересното в историите, които писателите създават, особено ако те са публикувани и особено ако историите се използват като примери в тяхната преподавателска дейност като следват една и съща структурна парадигма. И да се има предвид, че това не е точна наука, която ги вкарва в играта на лявото мозъчно полукълбо, без значение дали искат да носят униформа или не.
Нищо от това, което ще научите на курсовете по творческо писане не е грешно, но и наистина няма значение. Това, как ще го наречете, е далеч по-малко важно от това как ще го приложите. И най-вече, важно е това как ще го разберете.
Само сценаристите могат да кажат, „Слава Богу!” Само те го наричат по точен начин. Всъщност, много от тях, мислят, че „Оскфорд” е за готованци.
— Лари Брук, автор на „Story Physics: Harnessing the Underlying Forces of Storytelling
Четирите части на ефективното разказване на истории
Предпочитам да наричам структурата на историята такава, каквато е: четири части, четири уникални контекста и всяка от тях има дискретната отговорност за сцените в тях, разделени на две основни части по отношение на сюжета и основното значение. Наречете ги неочаквани обрати в сюжета, ако искате – хората от „Оксфорд” няма да разберат. Вие се съсредоточете върху нуждите и търсенията на главния герой. После се спрете върху застрашителните пречки по пътя на героя. Няколко затруднения. Герой, който се учи и израства, някой, на когото можем да съчувстваме и към когото да се привържем. Сцени, които обхващат свързващите звена между всички тях.
После изпълнете всичко това в контекста на свежа и неудържима концептуална идея, ясно тематично намерение, интересна гледна точка към света и разумно отношение към сюжета.
Не знам, всичко това ми звучи доста креативно.
С други думи, подробен план за разказване на истории. И така, когато сме разбрали и осъществили в артистичен нюанс и сме се справили с чистото писане, осъзнаваме, че това не е нищо повече от Свещения Граал, магическото хапче за писане на истории и сценарии.
Не е толкова лесно. Но вероятно за първи път, безкрайно ясно. После ние стигаме до Част 4: финала на Вашата история. И познайте! Няма шаблон за него. И няма и правила. Е, добре, има едно.
Ръководство за убийствен край
Единственото правило за част 4 – резолюцията на Вашата история – е, че не можете да вкарвате нова тълкувателна информация, след като вече е била започната. Ако нещо се пови във финалното действие, то е било предвидено, загатното или вече е съществувало в действието. Това включва героите.
Като оставите това настрана, Вие вече сте на път да завършите историята си. И правейки това, озареният писател следва тези професионални предпочитания.
УКАЗАНИЕ 1: Героят е катализатор
Героят на историята би трябвало да излезе наяве и да се ангажира с първоначални катализатор в част 4. Той трябва да си стъпи на краката и да поеме юздите. Той не може просто да си седи някъде наоколо и да наблюдава и да разказва, той не може да се заеме с поддържаща роля и най-вече не може да бъде освободен от това.
Виждал съм всички тези неща много пъти в публикувани ръкописи. Вече съм ги виждал в публикувана книга или продуциран филм. Случва се, но никога в заглавие, което се запомня.
УКАЗАНИЕ 2: Героят израства вътрешно
Героят трябва да демонстрира това, че е преодолял вътрешните си демони, които са заставали на пътя му в миналото. Проблясващата победа може да е започнала в част 3, но е приложена на практика от героя в част 4. Обикновено част 3 показва вътрешния демон, който се опитва за последен път да вземе надмощие в психиката на героя, но това става тогава, когато героят разбира какво е различното, което трябва да се направи, за да продължи напред и тогава да покаже това, което е научил в част 4, развръзката.
Героят прилага вътрешния завой, който е направил и на който читателят е свидетел по време на историята, в атаката срещу външния конфликт, който до този момент е блокирал пътя на героя.
УКАЗАНИЕ 3: Появява се един нов и по-добър герой
Героят трябва да демонстрира кураж, креативност, мислене извън шаблона, дори брилянтност във всяка брънка от веригата на действието, така че да се стигне до разрешаване на проблема. Това е мястото, където протагонистът печели правото да бъде наречен герой.
Колкото повече читателят усеща края, проследявайки този героизъм, – който зависи до известна степен от това с какво сте „облекли” героя преди част 4 – толкова по-ефективен ще бъде краят. Това е ключът към успешна история, гърнето със злато в края на вашата повествователна дъга. Ако можете да накарате читателите си да плачат, да приветстват и да аплодират, накарайте ги да си спомнят, накарайте ги да усетят, че сте си свършили работата като разказвач.
Ако можете да извадите всички тези емоции на повърхността, можете да се окажете с договор за книга в ръцете си.

План за изпълнение на част 4

Ето  и истинската магия на част 4. Свършили сте си работата добре в първите три части на историята, ако сте изградили сюжета върху крайпътни камъни, които са контекста за предизвикателния главен герой, който преминава през предизвикателства, шансовете, от които интуитивно знаете, че историята Ви се нуждае, за да завърши на определено място, когато стигнете до там. Или ако не интуитивно, то след няколко сериозни самонаблюдения и дълги разходки с дигитален фотоапарат.
И под „стигнете до там”, имам предвид, Вие пишете първите три части и после виждате къде сте.
Факт е – и това е за всеки, който мисли, че това по-горе звучи като органично развитие на разказването на една история – освен ако не развиете историята си през първите три четвърти, използвайки принципните ключове на тази история и крайпътните камъни като ориентири, по-сигурно е, че ще се загубите в част 4, отколкото можете да си представите. Този процес ще има шанс само ако имаме изпълнен план за историята като основа за вероятно нещо по-малко систематично, разкриващо се в част 4.
Казано по-добре, трябва да планирате част 4 напред във времето, също. Дори ако стигнете до по-добра идея за това как да завършите по пътя на развитието ѝ, това ще Ви подсигури по-богато описание на това, което се случва.
Това, което казвам е, че се нуждаете от стратегия и плот на всички основни моменти в историята си предварително – дори и да не знаете как ще завърши – и в процеса на развитие на първите три части, ще откриете как крайното действие започва да кристализира като част от процеса.
Ако се ангажирате с планиране на историята в серии от чернови, вместо с нейната скица, ще трябва да напишете достатъчно чернови, за да разберете накрая каква трябва да бъде част 4. Същият процес, но различен толеранс към болката.
Но в това има риск. Ако сте човек, който си пада по черновите, вместо човек, който си пада по плановете (забележете, не казвам човек, който си пада по скиците – това все пак е различен процес с няколко валидни подхода в планирането на история), вероятността за Вас да стигнете до посредственост е твърде голяма. Перспективата да препишете първите 300 страници крие в себе си тази опасност.
Защо структурата е от значение
От време на време ще се случва да прочетете за новак, който се е гмурнал да плува в дълбоки води и тогава, когато и най-опитният плувец се нуждае от помощ, той ще се бори, за да се спаси с всички сили.
Нещата около паниката и отстояването се въртят около това, че сте застрашени от убийство. Това, което може да Ви убие дори по-бързо е, че дори не знаете, че се нуждаете от спасяване.
Аналогията си е съвсем логична, защото по-често отколкото си мислите, аз срещам писатели, които просто няма да приемат безусловната истина и валидността на структурата на една история. Те се борят за така, сякаш мечтата им за писане е била ограбена. Те отхвърлят тези предложения и ги считат за незначителни. Може би някога са чували известен автор – някой, който дори не осъзнава до каква степен прилага тези принципи в своята работа – да говори за духовния, магичен начин, по който пише историите си, понякога всъщност перчейки се с всичките пъти, които я е преписал, за да я направи правилна.
Не правете грешка, преписването винаги е корективна мярка. Не е нещо, с което да се хвалите.
Фактически, всеки публикуван роман и продуциран сценарий е естествен продукт със солидна архитектура на историята. Независимо от това как се е стигнало до там. Да вярвате в противното е като да кажете, че естетичната красота на залите във Версай нямат нищо общо с изливането на бетонните основи и гладката им зидария. С архитектурата. Или това, да се върнем на темата, че няма подробен план за нея. Или че изливането на основите не било предвидено и в него няма никаква мисловна енергия.
Тези архитектурни атеисти се кълнат, че писането на роман или сценарий е, или би трябвало да бъде, процес по-скоро на проучване, който по-скоро носи мимолетното щастие да се следват героите по глуха улица и да им се позволи да постигнат свой собствен ход от там, без истинско познание за това къде отиват.
Това е като радостта да играете голф и да се лутате наоколо, следвайки курса на пресичащи се части по игрището между две дупки, със стик в ръка, удряйки топките по зеленината, както Ви се харесва. Не споря за вдигането на адреналина в такъв подход. Можете да откриете този подход и в много неща: дрога, алкохол, секс с бивши съпрузи, руска ролетка... но това не ги прави мъдри или продуктивни.
За съжаление, тези хора бъркат процеса с продукта. Ако сте там само заради процеса, това е едно. Само не очаквайте да бъдете публикувани през този век.
Да пишете без да имате солиден контрол над структурата на историята на клавиатурата е като да правите операция, без да сте завършили медицинско училище. Можете да пишете влюбени като Шекспир и да имате въображението на Тим Бъртан, но ако историите Ви не са построени върху солидна и приемлива структура – което значи, да не се налага да измисляте своя собствена парадигма – ще можете да си облепите тавана с получени откази за публикуване.
Не казвам, че трябва да правите схеми на историите си. Не това означава структура на историята. Това, което казвам е, че трябва да приложите принципите за структуриране на историята по време на повествователното развитие, да без значение дали го правите по схема или не. Органично, или напълно мислене с лявото полукълбо на мозъка. Поне ако искате да публикувате. Това просто е факт.