вторник, 26 август 2014 г.

Робърт У. Чеймбърс – „Кралят в жълто”



Издателство “Deja Book”
Преводач – Радин Григоров
Година – 2014
вижте и на
страницата „Ревюта

Започвам с това, че не съм гледала дори един епизод на „True Detective.Изостанáла съм,” както е модерно да се казва. Въпреки това обаче, продължавам да следя с интерес новостите на нашия книжен пазар и искрено се радвам на Благой Иванов и Христо Блажев за новото им издателство – нещо, което успях да им кажа на Пролетния панаир на книгата тази година. „Кралят в жълто” беше единствената (от общо четирите за сега) книга на издателството, която си избрах няколко месеца след самия панаир и да Ви призная, радвам се, че нямам никакви впечатления от екранизацията.
Сега, преди всичко, кой е Робърт У. Чеймбърс. Роден на 26 май 1865 г. в Бруклин и починал на 16 декември 1933 г. в Ню Йорк. Жанровете, в които са написани произведенията му са хорър, фентъзи, научна фантастика, романтична литература („за да си изкарва прехраната” – без коментар), историческа литература, арт нуво, декадентска литература. Правят впечатление и книгите за деца, които има, но не за тях ще си говорим днес. /източниците ми са „Уикипедия” и gutenberg.org, а преводите - мои/
„Кралят в жълто” е сборник разкази, написан през 1895 г., кръстен на измислена (от автора), забранена пиеса, която предизвиквала отчаяние или лудост у четящите я. Име, което се явява повтарящ се (езиков) лайтмотив в няколко от разказите. Отмъстителна, свръхестествена личност е свързващото звено в първите четири разказа, където ще откриете и зловещия жълт знак.
Първият разказ, „Реставраторът на репутации”, е историята на някогашен безволеви, с нищо отличаващ се млад мъж, който претърпява не само физическа (падане от кон), но и психологическа (след престой в лудница търси удобен момент за отмъщение и не бърза за това) трансформации. На фона на една предполагаема картина на Новия свят през все още предстоящата (тогава) 1920 година, авторът тръгва от глобалното, за да стесни постепенно фокуса и да се съсредоточи върху индивидуалното в живота, заявявайки чрез героя си: „И все пак самосъхранението е основна грижа.” Още тук се появява зловещата пиеса „Кралят в жълто”, която сякаш води свой собствен живот. Живот, който се реализира посредством четящия я, като изменя собствената му реалност. От една страна са „лудите”, „лунатиците”, а от друга – „нормалните хора”. И разграничаването между едните (разказвачът и лудият реставратор на репутации, който се оставя на домашния си любимец да го изтезава, накрая до смърт) и другите (например, нормална влюбена двойка, чийто живот се урежда по-добре от очакваното) е във възможността им да понесат истината. Включително и тази за камерата за самоубийци.
Маската” е може би дори като заглавие изтъркана тема. Както и едно откритие, далеч надхвърлящо способностите на „философския камък”, а направо би „покварило света на изкуството. И всичко би останало някак шаблонно и безинтересно, ако не се беше появила, между другото, зловещата пиеса „Кралят в жълто”. След като вече знаем за влиянието ѝ, не би имало смисъл да се навлиза в подробности за същността на това произведение, за да разберем последствията от самата история, която със сигурност може да бъде квалифицирана като всякаква друга, но не и скучна или предвидима.
Следващият разказ, „В двора на дракона”, ни отвежда в Париж и противно на очакванията, този двор не е някакво мистично място, в което си живеят дракони. То е обикновено пространство между две жилищни постройки и героят на разказа намира в него символ на убежище. Съвсем друго го терзае. Стремежът към индивидуализъм и естетизъм, т.е. към изразните средства като отделен вид изкуство, познат ни като „декаденство в изкуството”, намира израз в този типичен съспенс.  Без да помръдне (поне тялото си) от мястото, героят изживява сигурността на заплахата и несигурността на изхода от ситуацията – двата задължителни елемента на това понятие. Единственото сигурно и разумно (доколко ли) обяснение е, че героят вече е прочел „Кралят в жълто”. И няма да му бъде достатъчна физическата болка, преживяна в предишната безсънна нощ. Предстои му бълнуване, халюцинация или ако предпочитате, отделяне на душата от тялото, докато се намира в църква. Ситуация, в която ще усети реалността на Каркоса – прокълнатото място на прокълнатата пиеса (Р. Чеймбърс заимства мястото от Амброуз Биърс в разказа му „Жител на Каркоса”) и ще чуе шепота на Краля в жълто. И може би тогава „дворът на дракона” няма да бъде просто адрес.
Жълтият знак” – един от вече споменатите ключове за първите четири разказа. Вече имаме някаква информация от първия разказ, но тук акцентът пада върху него. Въпреки че в началото, контрастът между красив модел, който позира на главния герой – художник, и случайно зърнатия човек, чието лице наподобява „трупояден червей” сякаш нямат нищо общо, освен декадентския привкус, постепенно всеки мимоходом споменат детайл, изразен с внимателно подбрани изразни средства, намира своето място в този пъзел, след подредбата на който, сред детайлно обрисувания пейзаж, ще изпъкнат онези части, които няма как да забравим. Не само защото са белязани от „жълтия знак”, а защото вече реалността на „Кралят в жълто” е завладяла познатото обкръжение и то никога няма да бъде същото. Колкото и относително да е това понятие, това е моят блог, така че  смело заявявам – за мен това е най-добрият разказ в сборника.
Госпожица д’Ис” е история с призрак. Би било погрешно да се каже – това вече ми е познато, - защото по-скоро това е един от първоизточниците на вече познатите ни подобни сюжети. И за разлика от драскачи, представящи градски легенди за авторски, без да изменят посоката им, Робърт У. Чеймбърс въвлича читателя до такава степен в преживяванията на героя, озовал се в пустиня, за която случайно появила се, сякаш от нищото, жена пояснява „навлизането тук е лесно и отнема часове; напускането е трудно, то може да отнеме векове,” че вече се чудим дали самите ние не сме се озовали в тази пустиня. Дори и сантименталният вопъл на романтичната история не може да развали онзи вселенски ужас, който завладява съзнанието на четящия.
„Градините пророкови” са истинска изненада за мен. Небезизвестните стихотворения в проза, намерили първите си по-широки изяви през времето, в което твори автора са плавен преход между жанровете в книгата. Изненадата е, че ми харесаха, при положение, че за никого от Вас, четящите този блог, не е тайна пристрастието ми към Оскар Уайлд (1854 – 1900 г.), включително и към стиховете му в проза. Мои преводи на  „Художникът”, „Онзи, Който върши добро”, „Господарят” и „Последователят” можете да видите тук. Затова и искрено симпатизирам на преводача Радин Григоров, давайки си сметка за нелеката задача да се справи с този вид произведение. Макар и на пръв поглед хаотично разпръснати, частите на „Градините пророкови” си заслужава да бъдат прочетени. Поне два пъти. Предвид отдалечеността и във времето, и в ценностната система, колкото и индивидуална да е последната категория.
„Улица „Четирите вятъра” е твърде романтична (да не кажа направо, сладникава) за моя вкус. Любов дори отвъд смъртта и котка като портал между живите и мъртвите не е са сред любимите ми похвати. Не защото имам нещо против любовта, но някак след всички тези разкази до момента, очаквах малко повече напрежение. Единственото, което не може да се отрече, това е невероятният усет към и умение за пресъздаване на живи картини с думи на Чеймбърс. Нелека задача за един художник – както героят, така и авторът.
Улицата на първия снаряд” ни отвежда в обсадения Париж. В началото войната е по-скоро фон, на който героите се разкриват с постъпките си и вече познатите ни наситени диалози. Постепенно обаче фонът минава на преден план  сякаш поглъща действащите лица. Глад, страх и оживели тайни ще обърнат живота на им толкова бързо, че дори можем да простим сладникавия край. Но ненапразно споменах в началото в какви жанрове е трябвало (да, именно трябвало е или поне му се е налагало) да твори Чеймбърс.
Улица Света Богородица Полска”. „Тази улица – продължи Сузи – е скучна.” Да Ви призная честно, и на мен започна да ми доскучава от американски студенти художници и скулптори в Париж, но има нещо специално в разказите на Чеймбърс, което не позволява на читателя да ги остави непрочетени. Дали е бохемският привкус на хората от Латинския квартал или мистерията, която витае в най-дребния детайл на обстановката? Дали е различният спрямо този на Анатол Франс (Книга за моя приятел - Le livre de mon ami, X. Les humanités) поглед към Люксембургската градина, въпреки че тук по чистота на мислите, отново виждаме едно малко момченце да я прекосява? А може би тайната е в самия изказ на метафората („лицето му изрази томове знания за планетата”), сравнението („колкото затворена девствена котка”) и другите изразни средства? Отново краят не е по вкуса ми, но неминуемо гореспоменатото не ми дава мира и мисля, че ще препрочета (след време, разбира се) точно този разказ.
Улица Недостъпна”. И пак същите студенти. И пак нестандартна двойка. Само че този път, взаимно допълваща се. Странното им, безмълвно сливане с очи, с промяна цвета на лицата, изразено с метафората на отнесената роза е красиво, но твърде романтично за циничната ми натура. И все пак, Чеймбърс. И все пак, способността му да твори така, че да въвлече читателя в историята, предизвиквай емпатия, а на моменти дори симпатия към героите.
И ако в първите разкази свързващите символи са „Кралят в жълто”, „жълтият знак” и декадентството, а в следващите ужасът отстъпва на авантюризма и романтиката, то за мен Р. У. Чеймбърс е фигурата, която до момента ми се губеше между Едгар Алан По и Х.П. Лъвкрафт преди прочита на книгата.
Хареса ми изказът на преводача, който със сигурност е трябвало да умува върху доста остарели (да не кажа направо, архаични) думи и похвати. Хареса ми и корицата, дело на Илко Чуков. Чудесен старт за издателството и очаквам още изненади от тях. Ясно е, че Иванов и Блажев няма да могат да издават само книги, които им харесват, но няма и да правят компромиси с нестойностна литература. Друг е въпросът, че едни може да я разберат, а други – не, но причината няма да бъде в липсата на художествена стойност.