Мотел "Брезите". Носталгичен ми е, защото не веднъж завършвах там своите преходи. Този път реших, че ще бъде начало и отправна точка. Изпих едно кафе под брезите на дървените масички - имах нужда от това време само за себе си. След това поех към "Царева махала" и до разклона следвах пътеките на нископланинската обиколка. Там, обаче, поех в посока към Черни връх. Както се казва, "озори ме" до многоименната хижа, най-позната като "Физкултурник". С радост отбелязах, че има млади хора, разпускащи, предполагам, след тренировка. Налях си вода и без да губя време, продължих нагоре. Най-трудното беше минало, така че какво пък! В един момент, обаче, реших, че вече бях на Черни връх, при това с кауза и то по залез, а и тази пътека вече беше "фасулска работа" (ако чуждиците ви допадат повече - "парче торта", ха-ха). Ето защо, тръгнах по бяло-жълтата маркировка, знаейки къде ще ме отведе. Бях снимала достатъчно и се оставих на онова чудно усещане, за което говори Керуак в любимата ми негова книга "Бродягите на Дарма": "Опитай се да съзерцаваш пътя, просто върви и следвай пътеката в краката си. Не се оглеждай, а изпадни в транс, докато пътеката се плъзга край теб". Така направих един среднопланински "тегел" с дължина 12.810 км. и добра надморска височина, чийто финал след още няколко последни снимки беше здрав спринт и то не само, за да хвана автобуса, а защото тялото ми ликуваше, достигнало до онзи източник на неизчерпаема енергия, умело скрил се зад усещането за изтощение.
