Мотрисата на метрото ускоряваше ход. За по-смелите мечтатели – направо летеше. Време беше хората да се приберат в домовете си и да сменят ритъма, за да се оттърсят от тревогите, разперили ненаситните си пипала. Лицата около мен бяха различни като възраст, цвят и излъчване, но сянката на обща загриженост ни превръщаше в едно цяло. Това, на вечно бързащия, вечно недоволен и вечно подозрителен спрямо другите човек.
Животът на този човек не е нито радостен, нито тъжен, а едно семпло живуркане:
Душ-кафе-храна-пътуване-работа-храна-работа-кафе-
работа-пътуване-душ-храна-секс(не винаги) или телевизия
(това по-често)-душ-сън.
Монотонно, бавно, денонощие след денонощие. Ако някой безумец реши да се отегли от цялото, тежко му! И на него, и на цялото. На последното, защото ще наруши своята цялост, а на отделилите се – защото цялото не търпи нефункционални парчета.
Спомням си как веднъж един ексцентрик реши да се отскубне от цялото и отказа да се отдръпне зад ограничителната линия. Цялото тръгна към наближаващата мотриса, а онзи, ексцентричният, остана стъпкан от краката му. Късметлия – мотрисата му се размина, но костите го боляха толкова много, че никога повече не си помисли да се дели от цялото.
Чудно ми беше как се чувстват онези, които са на гърба на цялото. Чуденето ми не продължи дълго, защото един ден закъснях за мотрисата в 7:21 и трябваше да погледна цялото не от страни, а от зад. То нямаше гръб – виеше се и се гърчеше като някое влечуго, за да може да натъпче цялото си цяло в мотрисата. Явно, физиономията ми е била доста гневна, защото цялото ми показа среден пръст и полетя към следващата станция.
Останала сама на перона, осъзнах, че нито цялото имаше нужда от мен, нито аз от него. Извадих книгата, която носех и се потопих в магията й. На перона звучеше музиката на Pink Floyd. Не усетих кога дойде следващата мотриса и видях отделни личности, които влизаха в нея. Едни бяха усмихнати, други загрижени, трети – полуспящи. Всеки беше част от себе си – тази, подходяща за пред хора рано сутрин. Какво цяло ми се беше привиждало толкова дни наред?
Здравей ВесиСлава. Обичам да разговарям с произведенията ти. И те поздравявам най-сърдечно:
ОтговорИзтриванеИ утре е ден
Издига зидове подобието на живот,
живян премерено до грам и капка.
Вечеря, будене, кафе… кивот-
победа-примирение; печалба- хапка...
Везните, везани с желания и плам
пулсират по годишните ни кръговрати.
Живее всеки- с някой или сам,
разпъвайки стени от постулати.
Къде остана синьото вълшебство
на очарования до безбрежност океан?
Къде е доверчивото ни детство?
Превърнахме го в прашен параван
за вечното пилеене по страховете.
За нуждата от зидовете.
За рицарската жажда за сражения...
живеем все с отложени решения.