Абсурд(изми)

(по Хармс)
1. Ритнах камъче. Отмъсти си – влезе в обувката ми.
2. „Аман от боклуци!” – каза Старият Господин и се изплю на тротоара.
3. Нарисува си щастие със симпатично мастило.
4. Раздроби си надеждата, а после кле птиците, изкълвали трохите й.
5. Най-после им поникнаха крила. Отпразнуваха го с танц върху пламъка на свещта.

Камъчето излезе от обувката ми и спъна Стария Господин. Той заплака за изветрялото щастие и прогони тварите, които кълвяха надеждата. Помисли ги за птици, а те бяха пеперуди с изгорели криле.
...

(по Сервантес)
Днес ще тръгна по задънена улица. Питаш ме: „Защо избра да тръгнеш по улица, а не по пътека?” Израснах в града и не познавам пътеките. Защо задънена ли? За да разбия стената, която някога я е задънила. С глава ли? Не, разбира се, че не – моята не е празна. Ще я разбия с мисли. Някои от тях са меки, като глинени топчици и чакат да им придам форма. За други вече съм се погрижила – не само съм ги оформила, но и съм ги изпекла, гланцирала. Здрави са и пробиват стени – изпробвано е.
Какво ще правя, когато разбия стената ли? Ще тръгна по пътя, в който тя ще се превърне. Път, който не е нито селски, нито горски, а – вълшебен. От двете му страни ще се стели приказна морава в ярко зелен цвят, осеяна с овчарски торбички и жълти минзухари. Докато вървя и се усмихвам на цветята, които растат само от усмивки, ще чувам ромона на потока, към който ще ме води пътят. В него ще тече жива вода. Не за да се подмладя, не за да се разкарася, а за да влее сила в ръцете ми. Защо ли? Защото на другия бряг ще ме чака джудже. Наистина ли те учудва, че ще имам нужда от сили, за да се изправя пред едно джудже? Повярвай ми, победих много великани. При цялата им величественост, те са такива, каквито са – могъщи, готови за битка, уверени в своята сила. Тяхната откритост ги прави уязвими. Джуджето, обаче, е мъничко и беззащитно, едва диша заради вековете, прекарани под земята – подлъгва със своя ръст и първоначално впечатление за безпомощност. То, обаче, само чака някой да го погледне в очите, за да го прокълне с най-страшното проклятие – безсмъртието. Какво по-страшно от вечността? Година след година ще гледам как нещата, които вече са се случвали, но са били забравени, изплуват на повърхността на времето с цялата си претенциозност за неповторимост и грандиозност. Когато победя джуджето, обаче, ще дам шанс на онези неща, които никога не са се случвали, да заемат полагащото им се място и светът ще стане, ако не по-добър, то поне малко по-различен.
Защо ще тръгна по задънената улица, след като зная какво ме чака ли? Защото паветата на булеварда са изтъркани от хиляди стъпки, които дори не са го забелязали.

(по Кант)
- Спиш ли?
- Да, спя и ми се струва, че те сънувам. Какво си ти? Видение? Сянка? Човек?
- Аз съм ти и ти съм аз.
- Ти си аз? Аз съм ти? Объркваш ме... Препъвам се. Това са връзки на обувки – твоите или моите?
- Това са мечтите, които денем пропъждаш, за да не звучиш или изглеждаш нелепо. Аз ги събирам в тази кутия. Исках да ти ги покажа, но те паднаха в краката ти – ти си техният Създател.
- Колко са тънички! И прозрачни! Приличат ми на водни змийчета.
- Да, тънички са. И без цвят. Но ти не ги подхранваш и те линеят.
- А ти защо не се грижиш за тях? Не съм те виждал през деня. Значи, ти не си толкова натоварен, колкото съм аз.
- Ти не ме беше виждал и през нощта, но редовно ме заливаш със страхове, тревоги и несигурност – тъжни, грозни сенки. Тъкмо хвана някоя от тези крехки мечти и реша да се погрижа за нея, и ти ми изпращаш сянка, от което мечтата се свива в кутията. Аз трябва да се погрижа първо за сянката – да я преобразя. Пея й песен и тя изправя тънката си снага. Гърчовете й намаляват и се превръщат в изящен танц. Тогава отварям палитрата на спомените и наслагвам цветове върху сивото. Сянката добива плътност и ти най-после се усмихваш.
- Значи, ти също се усмихваш.
- Усмихвам се, но ти бързо връхлиташ върху ми с някоя от любимите ти мисли, като: „Много хубаво, не е на хубаво”. Тогава сянката пропищява в ръцете ми и аз я люлея нежно, както майка, която приспива детето си. Тя проплаква тихичко и се успокоява. Едва в този момент мога да си отдъхна малко.
- Без теб, аз съм загубен! Не ме напускай!
- Аз съм винаги с теб, в теб... Искало ми се е да те напусна, но тогава ти не би съществувал.

...
(по Кафка)
Напредваха в колона по един. Стегнат строй. Петимата вървяха в крак и стъпките, които оставяха бяха като на един човек. Изведнъж, нещо се обърка. Усетиха, че следата им вече криволичеше. Спряха и се обърнаха. Един пиян льохман се беше наредил зад петия и танцуваше. Той не спря. Продължи и поведе строя.

…