Една нощ в столицата

Уличният стълб:
Аз съм уличният стълб. Тук съм от години, за да давам светлина през нощта. Глупавата Луна, с цялата й свита от звезди, прилича на красавицата, която беше тук преди малко – блясък, без съдържание. Какво за красавицата ли? Тя използва осветената от мен част на тротоара, за да зашлеви шамар на бледия момък, който вървеше някак плахо след нея. А той, моля ви се, пророни сълза за смачканата под краката й роза. Глупак! Като изключим тези хора и една възрастна двойка, която използва светлината ми, за да се слеят в нещо като полуцелувка, обикновено ме подминават, сякаш изобщо ме няма. Понякога така се ядосвам на безразличието им, че си пръскам крушката от яд. Едва тогава се сещат за съществуването ми, но само колкото да изсипят ругатни върху ми: „Стар глупав стълб! На кого си притрябвал? Не стига, че си грозен, ами и работа не вършиш. Да те вземат дяволите!” Да ме, ама не ме. Кой ще дава опора на подпийналите хора, които се прибират с нежелание в мрачните си, студени домове? Никой не ви е прегръщал така, както те мен, да знаете. Съседът ми пък – новият контейнер за отпадъци – се мултиплицира. Раздели се на три части – зелена, жълта и черна. Май при вас, хората, това се нарича „шизофрения”. Жълтата му същност, която е най-близо до мен, е и най-отзивчива. Разположила се е над един канал, от който се процежда някаква странна топлина. Така, съседът се превръща в уютен дом за един уличен пес. Нямаше да възразявам, ако последният не облекчаваше физиологичните си нужди точно върху мен. О, не! Ето, пак идва. Някой ден ще си оголя жиците и ще му дам да се разбере, та ако ще това да е краят на светлото ми съществуване.

Жълтият контейнер:
Е-е, комши, не спря да дуднеш бе! Така си се разбучал, че не чуваш самия себе си. Ало-у, дрънкалото! Стига си жужало бе! Хич и не ме чува. Ами, жужи си тогава, изобщо няма да те слушам. Ох-х, кеф! Как ми олекна, откакто разпределих товара си. Добри хора, добри хора! Разделят си боклуците и не ми стоварват всичко на куп. Само оня блед, разплакан млад човек се колебаеше къде да изхъврли стъпканата от празноглавата красавица роза. Накрая, си я прибра в джоба. Добри хора, добри хора! Даже и подпийналите, които малко налудничаво прегръщат комшията, облекчават работата ми и знаят къде да си изхвърлят бутилките. Добри хора, добри хора! Една едничка тревога си имам. Някой да не реши да запали огън в мен. Не съм вече от желязо, ей, добри хора! Верно, че ще светя по-силно от комшията, ама за кратко. Ако мислите, че ми е студено, лъжете се. Намърдал съм се точно над топлия канал – старо куче спи под мен, не съм вчерашен. А, ето го и кучето! Ха-ха, пак препика комшията! Как сте, Ваше Светейшество? Какъв е този аромат или по-точно – смрад? Ха-ха! Тоя пък – продължава да си жужумига.

Уличният пес:
А-бе, хора, моето ли наричате „кучешки живот”? Я, с ръка на сърцето, си признайте – колко от вас имат толкова светъл, топъл и сух дом, като моя! Малко ми е досадно, че уличният стълб все мърмори, ама аз не пропускам да си го препикая преди лягане. Добър-лош, мой си е! Откъде накъде друго куче да спира при него? Е, понякога намокрям някой подпийнал, любвеобилен към стълба мъж, ама той не се и усеща. Даже се е случвало аз да го понарося, така да се каже, а той да ми остави капака на контейнера отворен. Как пирувам тогава! А-бе, хора, как може да изхвърляте толкова храна, бе? То-о не, че се оплаквам, ама докато бях домашно куче, покойният ми вече стопанин, ми четеше новините на глас. Мине, не мине две страници, все за глад ставаше дума. А, ето ме у дома! Контейнерът нещо се подиграва на уличния стълб, ама само заради храната и покрива, които ми дава, ще го изтърпя. Ха! Някой е посипал листа от рози пред дома ми. Колко е красиво! Лека но-ощ!