четвъртък, 8 ноември 2012 г.

Как прочетох „Черният ангел – раждането на един от нас” от Иван Русланов



 Как оценявате една книга? Интересува ли ви кой е издателят? Интересува ли ви кой е редакторът? Интересува ли ви как книгата е стигнала до вида, в който вече я държите в ръцете си? Или просто сте от онази изчезваща порода, която си е обещала, че ще прочете първите 50 (примерно) страници, каквото и да ви струва това? Е, при всички случаи, добре ще направите, ако спазите това си обещание, когато започнете книгата, за която ще говоря днес.
Тя е „Черният ангел” от Иван Русланов. Знам, че е спечелил конкурс и благодарение на тази награда, книгата му е в този вид, в който започнах да я чета. Още в началото ме грабна с една много сполучлива метафора: „два квадрата тишина”. Замисляли ли сте се, че това е мястото, където животът и смъртта все още се разминават, създавайки предпоставка или за абсолютен край, или за ново начло? Аз, специално, не. Колкото повече напредвах в прочита на историята, толкова повече осъзнавах, че съдбата на младия Кристиян – не обикновен смъртен, а месия, -  воден от мъдрия Михаил (дори и имената са много внимателно подбрани) ме вълнува все повече и повече. Някак си я съпреживявах по свой начин и си спомних за моя съученичка, която емоционално поощряваше героя от един детски сериал, който гледахме заедно. Е, не извиквах в метрото: „Давай, Крис, давай!”, но мислите ми бушуваха и преливаха една в друга. Иван Русланов, съвсем майсторски, водеше динамичната история по ръба, изправяйки героя си пред всевъзможни ситуации, които макар и наститени с елементи на необикновеното и необичайното, са съвсем човешки и можем да ги съпреживяваме ежедневно, стига да поспрем за малко и се огледаме какво ни се случва. Разбира се, че няма да ви запознавам със съдържанието, защото „спойлерите”, т.е. издаване на съдържанието, с което ще ви разваля удоволствието от четенето, са ви гарантирани. А не е честно. Пък и авторът не заслужава това.
Защо ли? Не само защото е дръзнал да издаде първата част на романа си в такава крехка възраст – книгата е станала факт през 2011 г., но е кандидатствала в конкурса през 2010. Годината, в която е бил на 19. Хайде сега всички ние, пишещите, да се замислим колко от нас на тази възраст са се осмелили на кратка публикация в пресата, да не говорим за самостоятелна книга. Не, не – не ми излизайте с аргумента, че по „ваше време” това не е било възможно. Има една африканска поговорка, която твърди, че „има ли цел, няма провал.” Повярвал в това, Иван е чел много, работил е върху таланта си и не се е предавал. А това е само първа част на романа. Сигурна съм, че във втора предстои да се насладим, наред с разгръщането на историята, и на израстването на автора. Той доказва ежедневно, че може да върви напред. А ние, като читатели, ще го подкрепяме. Особено в онзи кризисен за всеки творец момент, когато е на ръба, но не на поредната история за разказване, а на ръба да се откаже от писането.
Малките ми забележки по отношение на романа, засега, ще споделя само с автора, защото те не са продиктувани пряко от него. Макар и още да ползва помощни колела в писането, той се справя достатъчно добре и сам в неговото управление.