четвъртък, 22 октомври 2015 г.

За какво ви е притрябвал редактор, че и коректор?

(кога бракът от съюз се превръща в некачествена продукция)

В качеството си на каква пиша тези редове? Преди всичко, защото имам опит и като пишещ човек (не знам за вас, но аз трудно бих сложила на някого етикет „писател”), който безкрайно уважава труда на Габриела Цанева, Ина Крейн, Бранимир Събев, Петър Чухов, редактирали книгите ми или книги, в които съм съавтор, и като редактор и коректор. Опитът ми е дългогодишен – както на английски, така и на български език. На този етап, за по-достоверно, ще дам линкове само към тези книги, които можете да намерите онлайн (не пречи да снимам кориците и последните страници на някои хартиени тела /не че много обичам това определение/, но да не ви дойде твърде много), ето ги тези три, плюс едно изключение:
Родници” от Ина Крейн; Ударите насъдбата” от Донко Найденов; Raptus”, Svet Di Nahum, translated by Valentin Krustev - това не е от самопубликуваните книги в “Amazon”, а зад нея стои сериозно издателство – “Hammer&Anvil”. Включвам и „Мечове в града”, въпреки че нямат електронна книга, чийто редактор съм, тъй като малко по-долу цитирам Александър Драганов, заел се с нелеката задача на съставител на сборника.
Също така, аз съм една от щастливките да постигам пълен синхрон с авторите, доверили ми се да бъда техен редактор, с едно или две малки изключения, които както знаем само „потвърждават правилото”

И така, започвам с цитат от М. Горки за това какво е редакторът, в превод на Сидер Флорин:
„човек, който, донякъде,  учи писателя възпитава го “ , ... ( . . Собр соч в 30 т т ., . 24, стр. 236)”

Хубаво де, възпитава го, само че я да ви попитам сега – длъжен ли е да търпи наркомански трипове, алкохолни бълнувания и резки промени в психическото състояние на автора, в следствие на които сюжетните линии на нещо като творбата му прескачат от една реалност в друга, без никаква логика, въпреки че същият този автор претендира за новаторство? Длъжен ли е да обяснява, че литературната творба, та дори и белетристика, има ритъм, както и че в крайна сметка, колкото и сюжетни линии да съчетава тази творба, те все някъде трябва да се срещнат? Длъжен ли е да дописва изреченията? Длъжен ли е да вмъква цели абзаци, за да покрие онези празнини, които само авторът не вижда?

Съжалявам, но редакторът не е нито учител по български език и литература, нито психиатър. Редакторът, както го оприличих шеговито, но и с ясното съзнание какво говоря, на представянето на „Ударите на съдбата” от Донко Найденов пред „Цитаделата”, е като деликатна любовница – само освежава свещения съюз между автора и издателството и оставайки в сянка, се примирява с ролята, която сам си е избрал. Всяко друго грубо вмешателство (в текста, разбира се), би разтрогнало този брак и идете „гонете Михаля” дали причината е у автора или у редактора. Брак няма да има. Всъщност, ще има, но с другото му значение.

Ако авторът се нуждае от човек, който да дописва недоизказаното от него, да си намери съавтор, а после двамата да си търсят онзи, деликатния, който, както моят първи редактор, Габриела Цанева, се изрази „само да погали малко текста тук и там.” Да, именно да погали, а не да глади с парна машина. Не се притеснявайте, тук няма опасност да ви осъдят за многоженство.

Редакторът не е и удобният човек, с когото авторът да се оправдае за недобре изпипаната си творба. Няма ли разбирателство между двамата, по-добре да не насилват ръкописа и буквално „да си измият ръцете” (то и Пилат не е бил толкова подъл) един с друг.

В работата ми както върху готови книги, така и върху отделни произведения, подготвяни за конкурси и представяния, не веднъж съм чувала да се казва, че авторът не е длъжен да знае всички правила в българския език. Да, някои нововъведения може и да са ви убегнали, някои дребни недоглеждания, предвид това, че четем собствените си произведения в главите си – също, но ако не знаете елементарните, как така вече сте се накичили със званието „писател”? И не ми минавайте с тези – „щом си плащам”. И в магазина си плащате за плодовете и зеленчуците, но нямате претенции продавачът да ги измие, нареже и сготви, защото си плащате, нали? Да се направя на модерна и да попитам - #каксивзехтематуритебе?!

Набързо ще маркирам какво трябва и какво в никакъв случай не бива да прави редакторът и къде точно започва работата на коректора.
Редакторът ще поправи леките недоглеждания по отношение на сюжетната линия, изграждането образа на героя, липсващите логически връзки, но само ще обърне внимание какво липсва, няма да го дописва.
Редакторът ще се наеме с тежката задача да прецени дали някой неологизъм или съответно – архаизъм – е подходящ за използване точно на това място, точно от този герой или от разказвача. Той е този, който ще помогне на писателя да избере правилната дума, за да бъде ръкописът лек и интересен за четене.
Редакторът трябва да бъде достатъчно ограмотен, за да прецени дали някои повторения образуват етимологична фигура или са меко казано „абсурдни”.
Редакторът няма да поправи грубите граматични грешки и пунктуацията, освен онази, с която променяте смисъла (спомняте си за помилването и обесването).
Тези грешки се поправят от коректора – за предпочитане е да бъде друг човек, освен в случай, че наетият редактор разполага с достатъчно време, за да прочете още веднъж творбата, освободил се от гореспоменатите му задължения – ще поправи някой и друг липсващ препинателен знак, пълен-непълен член и други такива „дребнавости” и ще бъде безпощаден към реплики от типа на „ама аз тази запетайка много си я харесвам” (истински случай, не си измислям). Коректорът дори няма ангажимента да маркира с червено грешките, а ги поправя.

Въпреки почти унищожителната статия от”BookBaby” „Хора или роботи”, чийто превод публикувах тук, тези две професии ще бъдат нужни на всеки писател, дори на най-добрия. Не защото не може да се справи сам (най-добрите си го признават), но за да се откъсне от пристрастието към произведението си, което би му отнело минимум година. Не е фатално, но все пак, едва ли ако е решил да се изхранва с писателския занаят, ще може да си позволи подобно разточителство.

Редакторът обаче (май до тук бях доста агресивна към авторите), няма никакво право да променя сюжета, вмъквайки небивалици от типа на – да се наблегне на възбудата, която изпитва млада жена по време на насилствената й дефлорация, само защото „сексът продава”. Много неприятен момент е този, в който читателят е подценяван и се гледа на него като на недоносче -  видите ли, читателите искат само „хляб и зрелища”, сякаш този тип хора си нямат телевизори, хладилници и готварски печки. Четящият човек заживява с историята от дадена книга и когато нещо го препъне в тази книга, той решава да си спести препятствията и избира друга. И без това времето ни, отредено за живот, е толкова малко, да не говорим за това за четене, та да го пилеем с недоразумения, които достатъчно често срещаме в ежедневието си.

Редакторът няма никакво право да пише и добавя от името на автора каквото и да е (повтарям се, знам), само защото така звучи по-шик, защото той/тя би ..., особено пък ако не маркира този текст и авторът разбере едва след издаването на книгата какво е казал. Пак стигаме до момента на съавторството. Няма проблем, ако редакторът предложи тази промяна, а авторът, ако я намери за добра, да я развие. Ако щете дори и само заради онзи ритъм, който (о, чудо!) дори и белетристичната творба има. Иначе би било идиотско (не, не се извинявам) редактор на възраст 40+ да добавя свой текст към творбата на автор току-що навършил 20.

Коректорът, от своя страна, трябва не само да познава граматиката до най-малката подробност, но и да следи новостите в правилата. В противен случай, изобщо да не се наема с тази задача. Пак можем да стигнем до запетайката, помилването и обесването. Какъвто и да е авторът, той не иска бесило, а само изчистване на неточностите. Въпреки че коректорът е четящ човек и лесно би бил заинтригуван от текста, той не бива да се съсредоточава върху него по време на работа. Там е редакторът. Когато целият процес приключи, и двамата могат да се насладят на четенето. А ако не им донесе наслада, да потърсят грешката и у себе си – всеки в своята „паничка”, а не да започват война помежду си.

Тук ще си позволя да цитирам коментара на Александър Драганов, когото споменах по-горе:

„...обикновено редакцията ми служи като катализатор да търся и други възможности за подобрение. Като цяло, аз лично възприемам обаче редакцията не толкова като критика, колкото като оптимизация на текста и поради това вече не съм й противник. Всичко е въпрос на гледна точка...”

Дали авторът ще оптимизира текста си, дали ще потърси други възможности или мързеливо ще протрива ръце, наблюдавайки „гърчовете” на редактора (той самият също е виновен, ако е допуснал да се стигне до там) и повтаряйки като изпечен садист (нищо, че според някои и садо-мазото в новите дрешки на BDSM също продава), „аз нали си плащам, дреме ми...”, е въпрос на личен избор.

Няма редактор и коректор – няма книга, въпреки че има автор, а може би и издателство. Е, може и да има книга, но не тя ще направи драскача писател. Получи ли се срив между тези трима души, за предпочитане е ръкописът да дочака по-добри времена. Поне заради читателя – онзи, който не се интересува от самия процес на създаването на книгата, а от окончателния й вид и съдържание.

Е, да, и редакторът, и коректорът взимат пари за тази работа. Точно както всеки човек, който извършва някаква дейност за някого друг. Това толкова абсурдно ли ви се струва? Значи, ако видите чушки и домати (днес съм на вълна „зеленчуци”, но който иска, ще ме разбере), купувате ги бързо и не казвате и дума на продавача, който дори не е производител, а взима процент от последния, но с редактора и коректора можете да се пазарите, защото те са в състояние да вършат работата си легнали (да живеят лаптопите!). Помислете пак.

Умишлено пропуснах някои детайли, защото ми се иска повече  хора да изкажат своето мнение по този наболял проблем. И нека холивар”-ът започне сега! J