вторник, 15 декември 2015 г.

„Априлска жътва” – Бранимир Събев

Издателство „Ибис”
Година - 2015

Един от малкото български автори, чиито всички (засега четири) книги имам с автограф и които не съм пропуснала да ревюирам (по свой начин). Бранимир е вече доказало се име в областта на онези „тъмни” (и аз не знам защо е това преувеличение, но няма значение) жанрове – фантастика, фентъзи и хорър. Не, че не харесах предпоследната му книга „Пустинния скорпион” (по дяволите всички, които не знаят, че прозвища не се членуват с пълен член), но някак си ми липсваше майсторският хорър, който определено преобладава в „Априлска жътва” и заради който препрочетох „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”. А Бран знае как да го поднесе. Без да позира и без да подражава – вече е постигнал нивото да има свой собствен стил и да бъде разпознаван по него. За това, а и не само, се бяхме разговорили в интервюто,което беше така добър да даде за „Актуално”.

С какво е типичен този стил? Преди всичко със способността на автора да изгражда образи, които постепенно добиват плътност и от измислени, почти невидими персонажи, се превръщат в онези същества, които дълго ще помните, Бран експериментира успешно и с кинематографски подход при описание на външния им вид. Образи, които неминуемо водят до добра история. История, от която читателят, без дори да се усети, се оказва не просто въвлечен, а пряко ангажиран.

Въпреки че повествованието на Бранимир е непретенциозно и лишено от излишната „напудреност”, с която начинаещите автори се опитват да блеснат, той не минава границата с литературата и не звучи така, сякаш си говори с приятели на маса. Точно в това е умението му - да намери баланса, с който увлича читателя все повече и повече.

Тематиките и жанровете в разказите от „Априлска жътва” преливат едни в други и не можете да поставите резки разграничения между тях. В основата им е проследяването на човешката деградация, която граничи със свръхестественост в своята невъзможност, а всъщност е част от ежедневието ни. Може би имаме нужда от тази доза „първичен страх” (не преувеличавам, Бранимир е единственият от авторите ни, който е стигнал най-близо до Лъвкрафтовския начин на изследване на това естествено човешко състояние), за да видим истината, която непрекъснато е пред очите ни, но се успокояваме, че на нас не може да ни се случи. Особено ясно се усеща в едноименния разказ „Априлска жътва” – двама тинейджъри тръгват на последното си пътешествие и за разлика от тези в „Големият двубой”, стигат до самия край. Ще разберете сами до края на какво.

Страхът и деградацията не пропускат и едно от онези почти имагинерно в наши дни понятия, каквото е любовта. Любовта, изродена в ужасяващите й прояви, за да може един млад мъж никога да не се разделя с ножа си, дори когато задоволява нагона си („Лъстиво сърце” – как ми се иска да прочета още истории за това място) или трябва сам да си създаде своята „Вярна и единствена”. Любовта, изродена до толкова, че едно красиво младо момиче да се изолира до такава степен, та накрая да се хвърли в ръцете на най-неподходящия партньор („Скрежко”).

Бран не подминава и социалните теми, чието начало е още в детството (отново „Априлска жътва”, „Черните кучета”, „Странният случай със съдия Фолсъм”) и намира най-точния начин да разобличи и порицае това, с което не е съгласен („Сурат пазар”, който съвсем заслужено е намерил място като отличен в сборника "451 градуса по Бредбъри").

А къде е надеждата във всички тези разкази? Надежда има, но нейната цена е твърде висока и не всеки от героите му, в които ако бъдем достатъчно откровени, ще разпознаем своето съвремие, а може би и самите себе си, може да си я позволи. Едни изчезват, други умират, а трети се преобразяват. Да, запазвайки своята същност, но никога не остават такива, каквито са били.

Само с едно не съм съгласна – не всички, в чиито play-lists на телефоните Рамщайн са последвани от Мерелин Менсън, можем да стигнем до крайностите на хлапетата от „Априлска жътва”. Или можем? Кой знае?

Не бива да пренебрегнем и предговора от Иван Атанасов. Знам, че е класика за читателя да пропуска тези думи, но този път ще сгреши, ако не ги прочете. В предговора има далеч по-малко спойлери, отколкото в ревюто, което четете, но John At (ей, добре, че излезе „Априлска жътва”, за да разбера името му!) е синтезирал най-точно както творческата биография на автора, така и съдържанието на книгата. Дори и за първи път да се срещате с творчеството на Бран, ще научите достатъчно, за да се осмелите да продължите да четете.  Само внимавайте – достигнете ли до нивото на Бран, има опасност г-н Атанасов да ви върже в мазето си и да ви държи там, докато не напишете сборник разкази. (намигване с перифразиран цитат)

Корицата на Радослав Донев е първата след тези на Петър Станимиров и Иво Рафаилов, за която може да се каже, че са най-доброто визуално ревю на книгата. Едва след като я прочетете, ще разберете, че не славословя излишно.

На задната корица са думите на Адриан Лазаровски, когото изгубихме само преди два месеца и още не можем да повярваме, Явор Цанев и Сибин Майналовски. Това не са думи на приятели, които потупват писателя по рамото набързо и по задължение. До последната запетайка са самата истина и в тях също ще се убедите, когато затворите и последната страница.


Ама още ли не сте си купили книгата? Всъщност, може и да не го направите, но ще се лишите от шанса да се насладите на изключително словесно майсторство, дори и изброените жанрове да не са това, което обикновено четете. Поръчайте си я от Бран и ще получите автограф. Аз пък съм сред заслужилите си печат. Поздравления за Сибин Майналовски – както разбрах, дизайнът на печата е негов. Така постъпват сериозните приятели и ценителите на тези жанрове – с уважение и без да забравят.