вторник, 31 януари 2017 г.

Книжен януари

Пристрастията ми към японската култура съвсем не са тайна и наред със закупените от мен книги на зимния панаир на книгата, получих две – едната като подарък, а другата като награда от конкурс. И така, озовала се още по-близо до тази магична за мен страна, успях да прочета през януари, заедно с една великолепна българска книга, както следва:

100 хайку Йоса Бусон“ (наградата) в превод на Братислав Иванов. Издателството е „Изток-Запад“. Всъщност, боя се, че не съм права. Още я чета, защото всяко хайку на великолепния художник – и с четка, и с думи – изисква нещо повече от запаметяването му, а какво останало за бегъл прочит. Не е лесно да се улови този тънък усет към красивото, с което той е известен. Наречен от свой съвременник „кабинетен поет“ – да, да, без свян поставя цъфнала сакура в оризово поле или фазан на мост (който се интересува, знае, че подобни съчетания са абсурдни), но с такава правдива изразителност, че изобщо не дразни сетивата, а напротив – подсилва ги.


Моши моши, Япония“ (подаръкът) на Юлияна Антонова-Мурата от „Together Academy“ са преките наблюдения на авторката от съвременна Япония, неминуемо с препратки към миналото и традициите, запазени и до днес. Запомнящи се образи. Привличащи гледки. Порядки, които ако се усвоят, могат само да бъдат от полза. Между другото, знаете ли защо е редно да повторите моши (ало) два пъти? За да докажете, че не сте зъл дух, превъплътил се в човек – те не могат да повторят една и съща дума. Та, внимавайте – ако ми отговорите само с „ало“, може и да не ви се обадя повече. Разбира се, това е леко намигване, но истините в книгата са толкова много, че със сигурност си отбелязвам да я препрочета на по-късен етап.

Пролетен сняг“ (закупена на половин цена на панаира) от Мишима Юкио в превод на Дора Барова и с великолепен, обогатяващ предговор от проф. дфн Клео Протохристова. Издателството е „Летера“. Това същинско бижу – и като визия, и като съдържание - е първата част от тетралогията „Морето на плодородието“, наричана от много хора „Четверовангелието на Мишима“. „Пролетен сняг“ обхваща периода от 1912 г. до 1941 г. Обречената любов на Кийоанги и Сатоко не е сълзлива романтична история, а проследява повратен момент от историята на Япония. Авторът не се спира само на личната драма на героите си, а се фокусира върху важни теми като различията между съсловията и поддалите на западно влияние новобогаташи, които постепенно обезличават такива традиции като съзерцанието на цъфналите вишни. Символиката на това съзерцание – цъфтежът на сакура продължава само броени дни, а понякога, в случаи на пролетен сняг и само часове – е в унисон с японското внушение за несигурността и краткотрайността на човешкото съществуване. Възходи и падения, невъзможност и страст, любов и отричане са в основата на този завладяващ роман. Препоръчвам ви да се запознаете и с личността на Мишима Юкио (псевдонимът на Кимитаке Хираока) -  достатъчна, пълноценна информация можете да намерите в споменатия вече предговор.  Не съм го гледала, но има и филм за самоубийството му от режисьора Вакамацу Коджи. Предстои ми още четене от автора, преди да си позволя филма, но всеки решава за себе си.

Отвори сърцето си“ (срам ме е – но я прочетох от „Читанка“, тъй като я няма в наличност) от Аджан Брам в превод на Снежана Милева. Подзаглавието е „будистки приказки за щастие“. Чудно – будистката е от малкото мирни (ама наистина мирни) религии, които могат да предложат и смислена литература, без на всеки втори ред да чета „Слава на...“ Няма лошо, но не е моят тип литература. Та, за отвореното сърце. Наред с някои прости истини, които сме склонни да забравяме – като тази, че причината за нещастието е в нас самите, - могат да се прочетат и интересни, исторически доказани факти. Знаете ли например, защо Тайланд не пада под комунистически режим, подобно на съседните му Южен Виетнам, Лаос и Камбоджа? Строежи на нови пътища, резервоари за напояване в помощ на бедните фермери, електричество и до най-отдалечените колиби и... амнистия за всички тайландци, решили „да хванат гората“ като партизани. Дали се отнася само до Тайланд?


Места за живеене“ (подарък, лично от автора, с автограф) от Люба Александрова, издателство „Фараго“. Познавам Лю (така си я наричам, с нейно позволение) от хайку общността и имах удоволствието да прочета нейни поетични книги. Този път ме изненадва с проза. Проза, в която е запазила поетичния си изказ и която ме пренася в нейния малък, но достатъчно богат свят. Може би, ще си кажете – какво пък, нали всеки има свой свят. Има, имаме, но колко от нас могат да го разкажат така, че да измести аз и/или да го превърне в „ние“. Някои от разказите ме караха да се усмихвам, други ме довеждаха до плач (веднъж, дори в метрото, а съм човек, който, уж, сдържа емоциите си). Личните спомени на Лю са една пътека към света, уж познат ни до втръсване, но сме пропуснали незначителни детайли, към които тя, не само като хайджин, има невероятен усет и може да направи от кратуна – капа и от малък пейзаж – паралелен свят. Не ми се иска тази книга да мине ей така, между другото. И не защото ми е подарък, а защото си заслужава всеки да си я подари.