сряда, 1 март 2017 г.

Книжен февруари



Tokyo Decadence от Рю Мураками. Прочетох я онлайн, на английски, тъй като единственото негово произведение, което намерих на български е „Децата от гаровия сейф“, за което ви разказах тук. Бях наясно, че няма да прочета нищо за прогреса на Япония – самото заглавие загатва точно за обратното – упадък, разруха, а и имах представа какво мога да очаквам от Рю Мураками. И да, точно това срещаме в книгата. Не само физически, но и морален. Това са 15-те истории на четири различни личности, свързани с един професионален бейзболен играч. Безделници, робини и строги господарки, гангстери, наркомани, невротички или направо психясали жени. Това са персонажите на Рю Мураками. Той не ги щади, а дори с риск да остане неразбран, дълбае все по-навътре в болното им съзнание, но не само, за да покаже упадъка им, а за да зададе още въпроси на читателя, предизвиквайки го да поеме своята отговорност за съществуването не на такива герои, а на техните прояви. Мураками не лишава пропадналите си герои от мечти. Напротив, точно там завършва портретите им, за да не останат графични, безплътни образи. Всичко това, поднесено с елегантни описания, без да спестява истината, но гарнирайки я с известна доза от вече познатото ни черно чувство за хумор. Не знам каква е причината българските издатели да не предлагат повече от Рю Мураками, но се надявам, че скоро ще видим още творби на гениалния циник и на родния ни език.

„Хазарски речник“ от Милорад Павич. Издателството е „Агата-А“, преводач – Христиана Василева. По-точно казано, препрочитам го. И знам, че два прочита няма да са ми достатъчни. Този път аз избрах своя схема за четене (разбира се, че няма да ви кажа каква е) и разбрах, че при първия ми прочит преди приблизително пет години, съм пропуснала и/или забравила много, та препрочитането си заслужаваше. Какво говоря?! Всяко препрочитане на стойностна литература не подлежи на съмнение, но в този случай става ясно, че се иска много повече от четене между другото. Трите книги - Червена (християнска), Зелена (мюсюлманска) и Жълта (еврейска) – не са само опит за възкресението на един отдавна изчезнал народ, хазарския. Не е и само „разходка“ из различните вярвания, не е и само сборник от жития на участници в хазарската полемика, предизвикана от съня на хазарския каган, чието разтълкуване е щяло да предреши религиозната обвързаност на народа му. И е интересна не само с историята на хазарите – ловци на сънища, които свободно се разхождат в съня на човек, който сънува тяхната реалност. Магическият реализъм на Павич е добре разпознаваем, но доколко опознат може да бъде? Символите, ключовете към загадките и останалите за доизясняване (написване) страници са в ръцете на читателя. А той сам ще прецени кога и как да се върне към тях и да разбере какво е пропуснал. Не съм сигурна, че намерих ключа към тях, но със сигурност съм една крачка по-близо, отколкото преди приблизително пет години.

Бялата врана“ от Маркъс Седжуик. Издателството е „Ентусиаст“, а преводът – на Мариана Христова. Преплитат се две сюжетни линии – от 1798 г. и от съвремието. Общото между тях – мястото (една зловеща къща) и интересът към вечния въпрос за живота след смъртта. Лек за четене готически роман, който не впечатлява кой знае колко, но и не е досаден и абсолютно предвидим. Приятно четиво за почивка след натоварен ден или докато пътувате, ако няма какво или кого (уау!) да наблюдавате.

Тайни няма“ от Нора Ефрон. Издателство „Сиела“, преводач Лиляна Лакова. Едва ли името на Нора Ефрон ви е непознато, защото ако не сте чели нейни книги, то поне сте гледали „Безсъници в Сиатъл“ или „Имате поща“, например, чийто сценарист е тя. „Няма тайни“ е нестандартна автобиография, която не досажда особено с личните преживявания на г-жа Ефрон, а само пикантно повдига завесата към живота в САЩ, който тя познава достатъчно добре, но опитът ѝ на репортер (стажът ѝ започва в Белия дом, по времето на Кенеди, което си е обещаващо), журналист и писател позволяват да поднесе всички онези истории, сглобяващи пъзела на живота в държавата-мечта на хиляди хора по света, по увлекателен начин. Не мога да кажа, че всичко в тази малка книга ми беше интересно, но намерих някои отговори за себе си и запомних една-две истории – достатъчно, за да кажа, че не съм си загубила времето в прочита ѝ.


Химн“ от Айн Ранд. Още едно препрочитане, но този път на английски. Така се получи, но не това е най-важното. Тази антиутопия ми беше нужна, за да опресни паметта ми – както за майсторството на Ранд, така и за някои мои грешни ходове, при които си мислех, че когато „аз“ стане „ние“ е за добро. Не, не е за добро. Нагледно е представено обезличаването, контролът и загубата на знания, когато има подобно отношение. И без да се стига до крайностите на героя в творбата на Ранд, не е решение. Това обаче са лични размисли, а предупрежденията на авторката (няма да ползвам мъжки род в такива случаи, и това си е!) са предадени с добрите, стари изразни средства на литературата, когато не назоваването на интимни части от човешкото тяло са били гаранция за успех на творбата. Заслужава си човек да препрочете книгата, а ако още не го е направил, да запълни този пропуск.