четвъртък, 1 февруари 2018 г.

януари, 2018



Преди 12. 23:59. Само електронно „разлистване“ на секунди, минути, часове. Но точно в този момент, часовникът с кукувичката се размърда и стрелките сякаш се устремиха една към друга – като „Несбъдната целувка“ в Ягодинската пещера. Всеки момент щеше да настъпи Новата година, но не достатъчно нова, за да сбъдне немислимото. Ку-ку! Дали?
фойерверки
котаракът се скрива
при кучето
публикувано в брой 7/януари, 2018 на „Нова асоциална поезия“

Питанки. Чудя се и аз на името си. Нито с Василките – Василка, нито със С(л)авите – С(л)ава. И все пак, татко казваше, че празнувам на 1 януари. А беше авторитет – докато не стана неудобен и ненужен. Умря, без да може да каже и дума. Нима ще го усмъртя отново, ако не отпразнувам празника на 1 януари? И защо да не празнувам? И без това, все по-малко хора си спомнят за празници, а още по-малко – за нестандартни имена.
ранно утро
запазила се е цяла
супер луната
публикувано в брой 7/януари, 2018 на „Нова асоциална поезия“
_
2 януари. Пълнолуние и земетресение. Динамичен старт – на деня, на седмицата, на годината. Леко притъпените от илюзорни празници сетива се събуждат внезапно и започват да си спомнят основното предназначение. Чудя се дали „автопилотът“ не е решение – не забелязах домашните ми любимци да се трогват толкова от съвсем естествените явления. Сигурно, защото не четат новини,a телевизорът им (ми) е забранен.
ветровито
летят навред
останки от украсата
_
5 януари. Всеки пътува с определена цел – за деня, за почивката, за да живее. Животът е път... „Пътят е целта“ (Шърли Маклейн, „Камино“, пр.: Лидия Шведова). И както в един ден, така и в Живота, често се разминаваме с някого, за да се срещнем с друг. Дори на Кръстопът.
_
6 януари. Тя играе хоро, въпреки че ходи с бастун. Тя прави гимнастика, кафе и най-вкусните бухти на света, въпреки че понякога трудно става от леглото. Тя плете най-изкусните дантели, въпреки че едната ѝ ръка е излизала от рамото няколко пъти. Тя чете по една книга всяка седмица и прави резюме в 4-5 изречения. Тя намира време за всички и е готова да изчисти основно къщата, да сготви три-четири ястия, защото всички сме капризни по своему (признава си, че най-вече – тя), а после да седне на масата, сресала старателно боядисаната в момичешко червено коса и да се усмихва, докато разказва спомени. Тя е моята баба. Днес навършва 91, а е с дух на 19-годишна.
лунен лъч
и тази приказка
не ме приспа
_
9 януари. Зима, в която цъфтят дърветата; откъснати (но обгрижвани) елхови клонки раждат шишарки, докато сняг покрива пустинята; водопади замръзват, а някой още търси оправдания за Пътя (от камъни)
по-светло утро
тази сутрин навалял сняг
на Витоша
_
Петица. Рождената ти година е петица, детенцето ми (12 януари, ние си знаем коя година). Не се интересувам от нумерология, астрология и каква ли не –логия (а понякога - и логика). И не са ми е нужни, защото от онази година, която ние си знаем, до сега не са ми притрябвали фалшиви предсказания. Пуснах те да живееш живота си така, както ти избереш. Обещах ти го още след като завърши седми клас - моето задължение е да подкрепям този избор, а не да го задушавам с егото си.
четирилистни детелини...
момиченце брои „обичам го-обича ме“
по листата им
ОБИЧАМ ТЕ!
_
13 януари. Първа театрална постановка за годината – младият екип на ямболския театър представя „Шега в едно действие“ по Чехов. Във фоайето на Младежкия театър – кресло току до входа, аквариум с рибки и отпечатъци от обувки, а всеки заслужава своя червен килим и свободно плаване. Ако този актьор е изживял, написаното (в случая, от Чехов) и целият екип се е превърнал в един организъм, дори това да е единствената постановка, която зрителят е видял за сезона, достатъчно му е. Иска ми се тези млади хора да запазят същия хъс за живеене на театъра, който показаха на сцената.
най-после сняг
чии са стъпките пред мен
в коридора?

22 януари
- Бъди добро момиче и ми подай солта, моля.
- Защо, бабче? Мама казва, че тя е „бялата смърт“. Бяла или черна, аз не искам да умреш.
-  Никой не е умрял от сол, но помисли – колко блудкави биха били любимите ти ястия без нея. Ето, опитай.
- Гадост! Пилешка супа без сол е като дете без баба.

вихрушка
Симфония №8
незавършена

23 януари. Храната е на особена почит в българския дом. Без значение по какъв повод, трапезата, отрупана с ритуални ястия, не е само начин да се засити глада. Тя е символ на почит и благодарност. Бурканче с домашно приготвено „Ашуре“, купа с бухтички и също така домашно приготвено (добре, за хората тип „Андрешко“, може и handmade, че да не се излагат) сладко от портокали, изпратени по най-обичаните (детенце и внуче) са ненаписаните послания „Благодаря!“ и „Обичам те!“
януарски вятър...
ръцете ми не замръзват
когато се обажда приятел

25 януари. „Кони привередливые“ – сякаш чувам гласа на баща ми. Нещо, което наследих от него: да пея фалшиво, но с чувство, а когато търпението на околните, които колкото и да ме обичат, се изчерпа, да си превеждам (аз, наум, а татко на глас) това, което чувам. Когато слушам Висоцки, неминуемо стигам и до спомените за баща ми и онова „Пиле а‘ла рюс“ и ресторанта „Гара за двама“, за които ви разказвах преди пет-шест години. Късно се сближих с баща ми (две-три години преди да ни напусне), късно осъзнах силата на Висоцки. Светлина да има и за двамата!
полунощ
съседът ми тактува
по парното

Шаренко. Когато денят е почивен, а домакинската работа не е приоритет в ценностната ми система, си позволявам от време на време да излизам от „Зоната ми на комфорт“ (много по-изискано звучи от „да му отпусна края“) и да правя неща, липсващи в обичайното ми ежедневие. Такъв момент настъпи на 27 януари, когато освен грижите за домашните любимци и две пътувания с метро, нищо не беше като всеки ден.
Първа дестинация за деня беше град Перник, заради провеждащите се там маскарадни игри. Много мислех кое е най-подходящото транспортно средство и избрах влака – привилигирован е да не попада в задръствания, каквито се очакваха в тази посока. Мислено се убеждавах, че ще издържа някак минаването през Централна гара, тъй като до момента я свързвах с не особено приятни преживявания. Каква беше изненадата ми да установя, че реконструкцията ѝ не е била само „козметична“. Същата е повлияла и на служителите, които от „сърдити лелки“ се бяха превърнали почти във феи, разговарящи  с клиентите си учтиво, насочващо и с желание да помогнат. Единственото, което не се е променило - дебнещите отвън таксиметрови шофьори и продавачите на вестници: особено впечатляващ е човекът, който повтаря: "Вестниче от бате Генчо!"
И ето, че изпила чаша кафе, минала през безплатна тоалетна (в подлеза е и е учудващо чиста) и снабдила се с карта за деня (4 лв., вместо приготвените 6 за отиване и връщане – нещо, което можех и да не разбера), дори успях да седна във влака, която постепенно се напълни почти „до козирката“.  Останалите без места пътници никак не мрънкаха, а от група млади хора до мен чух най-нестандартното обяснение на влюбен мъж: „I used to be virgin and a gay. When I met her, I realized I’m not a gay.” („Бях девствен и гей. Когато я срещнах, осъзнах, че не съм гей“) И с няколко прочетени страници на телефона, няколко разменени усмивки с други пътници, почти не усетих кога стигнахме до Перник. Уви, там козметичните процедури по гарата предстоят, но какво пък – всяко нещо с времето си.
пътуване
изпращачите ми –
гларуси
Нямаше нужда да включвам GPS, за да открия площада с кукерите – безкрайна редица от хора ме заведе до там и магията на чанове, звънци и музика, вече ме завладя. Снимах буквално напосоки и със сигурност не улових и една десета от цялата тази магия. Това е преживяване, което не се разказва и което не може да бъде уловено. Групи от Европа също бяха дошли да подкрепят фестивала и различно пъстрите им – точно като езиците на които говорим и характерите ни – носии се завъртяха като в калейдоскоп. Строго пазени от служителите на жандармерията, докато минат пред журито, после свободно се отправиха към Двореца на културата и не отказваха снимки, шеговито продължавайки представлението си. Е, някои свалиха маските и хлопките за малко, но все пак, те са живи хора и носещите се на талази аромати от печено месо, хляб, а и бира е победило артистите в тях.
карнавал
прегръща ме кукер
от Македония
Оказа се, че е студено, но го осъзнах едва когато се отправих отново към гарата. Време беше, тъй като за деня бях предвидила още едно занимание, което не се вмества в обичайните ми. Имах около половин час да е убедя, че гарата наистина е останала някъде около 20 години назад във времето. Не предизвика носталгия, но пък слънцето печеше и реших да изпия следобедното си кафе на пейка и припек. Тогва видях най-обикновена кръчма (тип „ламаринен покрив“), но с нарисувано на нея слънце и надпис: „Усмихни се! Щастието ти отива!“ И се усмихнах. И докато си довърша кафето, почерпя едно кученце и погаля коте, чийто дом беше кашон от кроасани, не усетих как отново се озовах във влака – този път с останали празни места, което беше съвсем разбираемо: игрите продължават до късно вечерта.
Отново в София, успях да се разходя, но в тази ѝ част, която рядко посещавам. Прекрасен град е, но го съсипваме по необясними за мен причини. Не е защото билетът ни е от най-скъпите за страната, не е и заради лошия въздух, осигурил карта за деня на цена един лев (когато общината реши) ... Има нещо, което не ни е наред и е време да го осъзнаем и коригираме. Все ми се струва, че не е късно.
поледица
някой дърпа чантата ми
докато вдигам ръкавица
Нямаше последствия, но се чудя – ако цялата тази изобретателност беше вложена в нещо положително дали нямаше да дишаме по-чист въздух и да си плащаме билетите с удоволствие. Или пък живея в измислена реалност?
Въпреки това, продължих с разходката, без да си разваля настроението и стигнах до бул. Христо Ботев, 77. Там ми предстоеше курс по основи на калиграфията. Посрещнаха ме три млади дами, малката стая бързо се напълни и докато отпивахме от зеления чай, се потопихме в история на калиграфията, а малко след това се „въоръжихме“ с четки и хартия, нетърпеливи да опитаме. Нетърпелива – ето го моят препъни-камък. И въртелива китка – не, не е само от сгъването на оригами. Постепенно обаче овладявам стойката, треперенето на пръстите (такива са, когато опитват нещо ново) и макар и далеч от истината, чертите, които изписвам стават по-плавни и по-правилни. И се смеем – с лекторите, с останалите курсисти. Не, не се присмиваме – смеем се като деца.
януарско слънце –
три пъти греша
йероглифа му
Прибрах се с усмивка и докато обработвах снимките (от 130 само 51 стават горе-долу за показване, но предизвикателството е в снимането в движение – с позиране всеки може), не спирах да се усмихвам. Заради калейдоскопа на един ден.

30 януари. Теун Хокс нарисува огнище и мъж, сгрял се на него. Чудя се дали да не напиша нещо за града, в който живея – как, например, въздухът, който дишаме, не се вижда и онези, в общината, се чудят как да рециклират „зелените“ билети.
ом-м-м...
гарга ме прекъсва
на третото „м“