четвъртък, 19 януари 2012 г.

Ана Мария Навалес/Ana Maria Navales





Диалогични монолози
с Ана Мария Навалес
(и не само)
----------------------------------------------
Dialogue monologues
with Ana Maria Navales
(and not only)

/Bilingual – the text in English is after that one in Bulgarian/

Чета Ана Мариа Навалес. По-точно, нейните „Разкази от Блумсбъри”. И беснея. Не, страдам направо. Чувствам се ограбена. Винаги съм почитала кръга „Блумсбъри”. Нещо повече, винаги съм изпитвала страхопочитание пред тези творци.
Само болен мозък като теб може да харесва такива ненормалници” – долавям ехо от миналото.
Защо трябва да ме интересува сексуалната ориентация на даден творец? Всъщност, ето, дори понастоящем можете да бъдете свидетели на тържеството на хомосексуализма в театъра – „Рибарят и неговата душа” по Оскар Уайлд, постановка на Мариус Куркински, а в главната роля – Владо Карамазов. Интересува ли ви кой с кого е и как е споделял любовта? По-важното е, че както наскоро се изрази мой приятел, „тези хора живеят в театъра.” Точка. Нищо повече не бива да ви интересува.
Така е и с кръга „Блумсбъри”. Хомосексуални и бисексуални, те са преди всичко раними, чувствителни, небрежни към здравето на физическото тяло, но поддържайки духа си жив души - така, както намерят за добре. Не ви ли интересува крайният резултат? Не ви ли интересуват картините на Венеса Бел или писанията на сестра й Вирджиния Улф? Не бихте ли прочели критиката на Литън Стрейчи? Не бихте ли послушали оперите на Етъл Смит? Защо не? Нима нещо ви спира да куфеете на Роб Халфорд или да въртите снага на Азис? С какво тяхното творчество е по-добро от това на хората от кръга „Блумсбъри”?
Но не от това са провокирани моят бяс и моето страдание. Те са следствие на грубата намеса на писателката там, където някога съм се осмелявала и да мечтая. Колко бързо набута Лейди Отлайн Мърел в дрехите на Лейди Уиндъм и я изложи на показ в най-грубата светлина. Срещу нея изправя Марк – самият Литън Стрейчи (или поне аз го разпознах), - и придава една грозота на отношенията им, която обезсмисля приноса на тези личности един за друг. Не бе ли по-важно за писателката да се съсредоточи върху добрината на лейди Отлайн – събира на едно място толкова творци, които в противен случай биха останали никому неизвестни драскачи, мазачи или нотописци? Не развратът на лейди е от значение, а любовта, с която е захранвала музите на тези творци. Сърдита съм на Навалис. Може би, защото самата аз, във възрастта, когато мечтите още се споделят смело, се идентифицирах с лейди Отлайн, „само ако...”?
Ванеса Бел е фамилиарно наричана от Навалес „Нес” – приоритет само за съвременниците й, струва ми се, предвид факта, че в 20-ти (да не говорим за 21-ви) век, подобно обръщение губи от аурата си. Не говоря наизуст, разбира се. Прочетете Валтер Вениамин и ще разберете какво имам предвид – всяко копие, дори и съвършено, губи своята аура, поради прекалено отдалечаване като място и време.
Някои от разказите на Навалес приемам съвсем лично дори. „Чай без захар”, например. Аз ли не познавам вкуса му? Цели две години на бавното му отпиване на глътки, които съвсем не бяха толкова горчиви. Лошото е, че не го допих. Хей, Ана Мария (да пофамилиарнича и аз малко, та дори със сарказъм, предвид непоносимостта ми към втората част от името ти), ти наясно ли си, че такъв чай може в последния момент да бъде излят върху главата ти и да установиш колко лепкав и труден за отмиване може да бъде, та макар и да е без захар?
Точно при тази мисъл се спрях за малко. Ами да! Ана Мария Навалис пише по единствения възможен начин – провокира читателя. Всичко друго, няма значение. Не угодничи, за да бъде харесана. Тя не оставя читателите си безразлични. Може и да й се дразня, но осъзнавам, че това е трансперенция на собствената ми невъзможност да напиша нещо подобно. Ето защо, след всички тези хаотични мисли, аз съм готова за някой от романите й.
Единственото, което ще подложа отново на критика, това е техническото изпълнение на превода. Добре щеше да бъде, ако Рада Панчовска бе оставила същия на коректор – редактор, едва ли би бил нужен, - за да изчисти някои малки недоразумения. Но! Не стреляйте по преводача! Приемете го ако искате, като колегиална толерантност.

in English:




I am reading Ana Maria Navales. Her Stories from Bloomsbury. And I am going mad. No, I am suffering directly. I feel robbed. I have always thought highly of the Bloomsbury Group. Moreover, I have always felt awe of those creators.
“Only a mentally deranged brain as yours can like such insane people" - I catch an echo from the past.
Why should I be interested in the sexual orientation of some creator? Actually, here it is, even presently we can be witnesses of the homosexualism in the theatre – The Fisherman and His Soul by Oscar Wild, a production of Marius Kourkinsky starring – Vlado Karamazov (both of them are famous with their homosexual orientation). Are you interested in who of them whom is making love with? The more important is that as recently my friend has said, “these people live in the theatre”. Stop it. Nothing more should be of interest.
It is the same with the Bloomsbury Group. Homosexual and bisexual they are in general they are fragile, emotional, careless to their physical body health but keeping their spirit high souls – in a way they find it better. Aren’t you interested in the final result? Aren’t you interested in Vanessa Bell’s pictures or the writings of her sister Virginia Woolf? Wouldn’t you read the criticism of Lytton Strachey? Wouldn’t you listen to the operas of Ethel Smyth? Why not? Nothing stops you to bang your heads when listening to Rob Halford’s music or to twist your body when listening to Azsi (Bulgarian transsexual chalga singer), does it?
But not only they provoked my anger and suffering. They are a consequence of the rude interfering of the writer where I’ve ever dared to dream too. How fast she put Lady Otline Murel into the clothes of Lady Windom and put her on exhibition in the rudest possible light. She put against her Mark – Lytton Strachey himself (or at least I recognized him there), - and added a zest of ugliness of their relationship that stultified their contribution to each other. Wasn’t it more important to the writer to focus on the kindness of the Lady Otline – she gathers together people who otherwise would have stayed known by nobody scribers, plasterers or note-scribers? Not Lady’s lewdness matters but love she used to feed the muses of this creators with. I am cross with Navales. Maybe because me myself, at the age when the dreams are bravely shared, identified myself with lady Otline, “just if…”?
Vanessa Bell is familiarly called Ness by Navales – a priority only for her contemporaries, it is seems to me, having in mind the fact that in the 20th (not to mention 21st) century a similar addressing loses a part of its aura. I do not speak underestimating the fact. Read Valter Veniamin and you will understand what I have in mind – each copy, even the perfect one, - loses its aura because of the remoteness as a place and time.
Some of the Navales’ stories can be accepted even too personally. Tea without Sugar, for instance. Do I not know its taste? Whole two years of slowly sipping, which were not so bitter. The bad thing is that I have not finish it up. Hei, Ana Maria! (let me be familiar too even with some sarcasm because of my not liking of the second part of your name), do you realize that such a tea can be poured on your head at the last time and to feel how viscous and hard to be washed it is even you drink it with no sugar.
Exactly at that thought I stopped for a while. Oh, yes! Ana Maria Navales writes in the only possible way – she provokes the reader. Nothing else matters. Not to fawning, not to be liked. She doesn’t leave the reader indifferent. I may be irritated but I realize this is a transparence of my personal impossibility to write something like that. That’s why after these my chaotic thoughts I am ready for some of her novels.
The only thing I will come in to criticism this is the technical accomplishment of the translation. It would have been good if the translator into Bulgarian has left the same to the corrector – an editor she hardly needs, - to clean up some little misunderstandings. But! Do not shoot the translator! Accept it, if you want, as out of solidarity.