А ето и преводът на награденото ми творение (втория разказ, под рисунката):
Смразяваща жега
Боси крака върху студените плочки на верандата. Студът бавно пълзеше нагоре по нейното крехко детско телце. Късата бяла нощница не беше в състояние да затопли кръвта й. Когато ти предстои да навършиш четири години и си останал съвсем сам в нощта, не съществуват мисли, които могат да те стоплят.
Къщата гореше, но езиците на огъня я караха да настръхне. Ръцете й бяха готови за прегръдка, но останаха да висят в студения въздух.
- Силивия, Силвия-я-я! – момичето чу някой да я вика по име.
В този момент тя разпозна гласа.
„Да тичам, трябва да тичам” – помисли си Силвия.
Но къде? Огънят бе пред нея, а непознатият, скрит в студената прегръдка на нощта, град – зад нея. Силвия почувства как страхът навлажнява големите й сини очи. Те напомняха две планински езера – спокойни на повърхността, но никой не знаеше какво бе скрито на дъното им. Момичето падна на колене и се остави на спомените да се приземят върху крехкото й съзнание.
...
Силвия още не можеше да разбере защо татко й – милионерът Джо Фил – я беше излъгал. Защо беше сложил тази грозна восъчна кукла в ковчег и я накара да се сбогува с мама? После... после той започна да закъснява и не миришеше като нейния баща. Това беше непозната, плашеща миризма.
Една нощ баща й, придружен от много млада жена, се прибра вкъщи по-рано. Той каза:
„Запознайте се, мои момичета!” – и заповяда на Силвия да бъде добро дете.
От тогава, на нея винаги й беше студено. Заради претенциите на младата жена. Заради оплакванията на младата жена. Заради страха от някакво наказание, което не е заслужила. От самотата да бъде с хора, които не я харесват.
...
- Силвия, къде си, плъхче такова?! – смразяващият глас се приближаваше все повече и повече.
Колкото повече наближаваше, толкова по-осезаемо ставаше блаженството на пламъците. Те не нараняваха. Те не обвиняваха. Те бавно започнаха своята нежна песен. Нещо, което й напомняше майчиния глас, беше последният звук, който тя чу. Последното нещо, което видя беше фигура, наподобяваща баща й, но цялата в пламъци.
...
Година по-късно богатата вдовица на Джо Фил нае работници, които да започнат реконструкциите на изгорялата къща. Единственото, което не можа да преодолее, беше кошмарът за ръцете на доведената й дъщеря, протегнати за прегръдка.
Боси крака върху студените плочки на верандата. Студът бавно пълзеше нагоре по нейното крехко детско телце. Късата бяла нощница не беше в състояние да затопли кръвта й. Когато ти предстои да навършиш четири години и си останал съвсем сам в нощта, не съществуват мисли, които могат да те стоплят.
Къщата гореше, но езиците на огъня я караха да настръхне. Ръцете й бяха готови за прегръдка, но останаха да висят в студения въздух.
- Силивия, Силвия-я-я! – момичето чу някой да я вика по име.
В този момент тя разпозна гласа.
„Да тичам, трябва да тичам” – помисли си Силвия.
Но къде? Огънят бе пред нея, а непознатият, скрит в студената прегръдка на нощта, град – зад нея. Силвия почувства как страхът навлажнява големите й сини очи. Те напомняха две планински езера – спокойни на повърхността, но никой не знаеше какво бе скрито на дъното им. Момичето падна на колене и се остави на спомените да се приземят върху крехкото й съзнание.
...
Силвия още не можеше да разбере защо татко й – милионерът Джо Фил – я беше излъгал. Защо беше сложил тази грозна восъчна кукла в ковчег и я накара да се сбогува с мама? После... после той започна да закъснява и не миришеше като нейния баща. Това беше непозната, плашеща миризма.
Една нощ баща й, придружен от много млада жена, се прибра вкъщи по-рано. Той каза:
„Запознайте се, мои момичета!” – и заповяда на Силвия да бъде добро дете.
От тогава, на нея винаги й беше студено. Заради претенциите на младата жена. Заради оплакванията на младата жена. Заради страха от някакво наказание, което не е заслужила. От самотата да бъде с хора, които не я харесват.
...
- Силвия, къде си, плъхче такова?! – смразяващият глас се приближаваше все повече и повече.
Колкото повече наближаваше, толкова по-осезаемо ставаше блаженството на пламъците. Те не нараняваха. Те не обвиняваха. Те бавно започнаха своята нежна песен. Нещо, което й напомняше майчиния глас, беше последният звук, който тя чу. Последното нещо, което видя беше фигура, наподобяваща баща й, но цялата в пламъци.
...
Година по-късно богатата вдовица на Джо Фил нае работници, които да започнат реконструкциите на изгорялата къща. Единственото, което не можа да преодолее, беше кошмарът за ръцете на доведената й дъщеря, протегнати за прегръдка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар