Мъдрост и светлина не само за един ден

Настоящата седмица започна с това, че земята се разтресе. Страх. Паника. Незнание. И всичко това два дни преди празника на българската култура и просвета и на славянската писменост. Не ни пропусна и в навечерието му. За трусовете се изписа и изговори много. Усещанията остават като добър урок и съответните изводи от него. Днес обаче ми се иска да споделя повече за онези средища, в които днешният празник може да бъде честван ежедневно.

До преди около две години си мислех, че „читалище” е дума-архаизъм и никога повече няма да бъде това, което помня от детството си. Случайно или не, обаче точно тогава животът ме постави пред възможността да присъствам на представяне на нови книги в две столични читалища и докато чаках, огледах таблата и плакатите по стените им, за да се усмихна– тези уникални центрове продължават своята дейност и не се оплакват от липса на пари, криза и нелоялни клиенти, а още по-малко – от конкуренти.

Читалищата, със своята основна функция да бъдат извор на мъдрост и духовна светлина и за децата, и за порасналите, ще запазят своя облик, докато ни има нас, жадните за тази мъдрост и тази духовна светлина.

Думата „мъдрост” винаги е била претенциозна и подобно на друга нейна посестрима – „красота”, - предполага пречувпване през гледната точка на оценяващия. Докато за някого е мъдро да цитира превърнали се вече в клишета шеговити афоризми от известни личности, за други – това са прозренията на вечно търсещия дух, до който се стига чрез четенето и осъзнаването на книги от същите тези автори на афоризми. Богатите библиотеки на повечето читалища предлагат достъп до такава мъдрост. От нас зависи дали ще намерим сили да отидем до там и да я потърсим.

От друга страна, „духовна светлина” е израз, който заслужава повече съсредоточаване и в никакъв случай – клишета. Какво е духовното? Има едно определение, че е „чувство за значимост и цел”. Ако изходим от него, можем ли да кажем, че чувството за значимост идва от само себе си или е външен фактор, който да го озари, който да го огрее със светлина? Със сигурност, докато човек опознава своята природа, абсолютно необходим е именно външният фактор. Спомням си, че като дете, по настояване на амбициозната ми майка, посещавах курс по френски език към едно столично читалище. Тогава проговорих езика, който понастоящем почти не мога да владея, но прекрасната ми преподавателка Фани Коларова, с търпение и внимание ни подготвяше за различни празници, особено тези за началото и края на учебната година. Това бяха моментите, в които тайничко осъществявах моята скрита мечта – да бъда актриса. Там, на сцената на читалището, изпълняваща обикновено ролята на конферансие и рецитатор, аз откривах в очите на публиката светлината, под формата на ясния отговор – да, ти можеш; да, продължавай. Именно срещите ми с читалищните дейци и техните почитатели ме дариха с онази духовна светлина, която може и да не преобръща живота, но осъществява мечти. Та било то и те да са в рамките на онези „пет минути слава”.

Нито в театъра, нито в концертните зали, нито в изложбените сгради любител, работил върху таланта си, не получава това място за изява и директен контакт с публиката.

Както вече споменах, години по-късно, аз отново имах шанса да присъствам като публика, а малко след това – и като изпълнител, - на сцената на две столични читалища. Духовната светлина на Словото под формата на рецитали и изпълнения на авторски песни, огря душата ми и отново ме превърна в актриса – моя неосъществена мечта; в писател – моя осъществена вече такава; в зрител – изкуство, за което няма школи. Духовната светлина на Изобразителното изкуство, струяща от подредените като на изложба картини от стените в залите ми помогна да забравя злободневието и да се отдам на красотата на изкуството. А вие как бихте нарекли тази „духовна светлина” по друг начин, ако не – „мъдрост”?