Издателство „Изток-запад”
Година – 2013
Книгата, която авторката определя като комедийно фентъзи
криминале се чете бързо. Казвам ви го не само като оправдание за две ревюта,
пуснати едно след друго, не само и защото новелата е заела 135 страници, които
пристрастен към четенето поглъща за отрицателно време, а и защото сюжетът
завладява бързо и не ви се иска да се откъснете от него. Колкото до жанра,
можете спокойно да си кажете същото, което заявява един от героите: „Ай-стИ’иГа, бе!!!” Няма „стига”, това е
положението.
От една страна, в
този криминален екшън има толкова стрелби, гонки, мутри, бандюги, полицаи и
адвокати, че няма как да отречете това. Прави впечатление, че авторката познава
тънкостите на различните видове оръжия до съвършенство. Нищо чудно, тя има опит
като журналист и е правила не едно или две разследвания. Честно да си призная,
ако не беше чудесното ѝ чувство за хумор като например да превърне секси-мамче
и бебето ѝ във внедрен агент на „лошите”, а бебето в кукла-граната РГД-5,
пукотевиците биха ми дошли в повече. Но Ели, с която се познваме (струва ми се
цял живот), е и добър читател, та знае къде да спре със сериозностите и да
заяви, че ненавижда насилието. Е, освен ако героинята ѝ не трябва да спаси
собственото си седалище, което и без това трудно надига, предвид фрапиращата си
физика.
От друга страна, героинята – доста колоритен и запомнящ се
образ въпреки или точно заради простичкото име Таня Димитрова, съчетано с
нейните 108 килца, - си е намерила лесен начин да си почине, а да даде и на читателя тази възможност. Този
начин е свързан с напускане на тялото от съзнанието. Съзнание, което минава
през тунели с черно-жълти спирали на фона от бяла мъгла и се издига на 3-4
метра от земята. Перфектно бягство в реалността. На всичкото отгоре си
разговаря с един 70-сантиметров мъдрец, който вижда само тя. Ето ви го и
фентъзито – няма начин това да се случи, но паралелните реалности, в които се
озовава Таня са завършени имагинерни светове, в които тя търси спасение.
Колкото до комедийния елемент, само почакайте и ще
разберете. Всъщност, няма и какво толкова да чакате – четете. Ще срещнете
сладки препратки към известни столични заведения, преименувани с известните им
сред посетителите перифрази. И не само това. Със закачливо настроение ще ви
предложи няколко съкращения, от които какъвто и темерут да сте, няма как да не
се усмихнете поне. Като човек, който се начете на какви ли не опити за
представяне на „изнасилени” думи като поезия, нямаше как да не се посмея и на
определението на Ели за такава „лирика”:
„... истерия, която
често предхожда и даже съпровожда съзвуческите напъни, дето понякога ги бъркат
с лириката.”
Изразните средства, използвани от Ели Статкова са в широк
диапазон, но във всички тях, както и комбинирането им, проличава новаторския
подход на авторката. Така например, тя намира съвсем нови сравнения и метафори:
„Вярно, скоростта беше
на градински охлюв, но на охлюв с мотивация.”
Срещаме и умело комбиниране на ономатопея с етимологични
фигури (повторение на думи с еднакъв произход или – етимология, ако
предпочитате):
„пльонгкането
звънтеше
звънливо”
Ето ви един неологизъм ономатопея (пльонгкане),
възпроизвеждащ перфектно подскачането на съвсем не дребничкото тяло на
героинята, за което вече стана дума. Колкото до звънливото звънтене – сами го
усещате, нали?
Графиката на текста съвсем не е за пренебрегване. Подпомага
както самото напрежение, така и проследяване на въртешния монолог (за поток на
съзнанието и дума да не става – нали ви казах какъв дезертьор е то), че дори и
диалози на героите. Сюжетът е добил формата на пъзел, в който и ние,
читателите, ще вземем участие. Хайде стига с тези консуматорски нагласи, нали!
Ако не беше тази графика и сменените шрифтове (само един недостатък в това
отношение – все още някои не са изчистени достатъчно и можете да останете с
впечатление, че са написани грешно), книгата би загубила част от очарованието
си.
Сигурно ще намерите и слаби страни на книгата – особено ако
сте от новата порода, наречена „хейтъри” (мразещи ей така, по дифолт), но
авторката се е погрижила да ви каже следното:
„Според мен хубавото
на лошото е в гледната точка.”
Редакторите на книгата, Татяна Панова и Мариета Манева, са
си свършили работата добре. За щастие, те не са тесногръди и са разбрали и
уважили желанието на авторката книгата да бъде поднесена на читателя точно по
този начин.
Корицата е убийствена.
Знам, че е съвместно дело на авторката и Даниел Алексов, подготвил
изцяло компютърната обработка. Като прочетете, ще се убедите, че тя не би могла
да бъде друга. Всъщност, може и да бъде, но не би имала същия ефект.
Тук ви предлагам и кратка филмова презентация на книгата, която
предстои да прочетете.
Щура книга, щура авторка и щуро представяне. Какво друго?
Няма коментари:
Публикуване на коментар