(размисли върху общата книга на Бойко Ламбовски и Деян Енев)
Издателство „Сиела”
Година - 2012
можете да прочетете
и тук
Когато двамата небезизвестни творци решиха да си сменят
ролите, аз погледнах доста скептично. Ще си кажете – коя си ти, че да съдиш
големите? Не ги съдя, но съм читател-естет и имам своя камбанария, ще рече своя
ценностна система, от която да премеря това, което виждам и чувам. С риск да ме
намразите, ще ви кажа, че не разбирам нищо от поезия, само за да се измъкна с
финес от факта, че не ми харесва. Не ми харесва това, в което се превърна
напоследък поезията - изнасилването на думите под формата на груби метафори,
анафори/епифори и няколко етимологични фигури, които са далеч по-благодатни за
прозата. Или пък другата крайност – вертикално разположени цинизми с претенции
за съвременност. А според Белински, се очаква поезията да „се
изразява в свободното творческо слово, което е и звук, и картина, и определена
ясно изговорена представа.” Е, с белетристиката нещата стоят съвсем
различно – имам слабост към разказите.
Един от любимите ми съвременни български разказвачи на
кратки истории е именно Деян Енев. В стихотворните си форми той отново разказва
истории. И доказва за пореден път, че минимализмът е съвършенство. На него не
му трябват много думи, а точните. И ги намира. И ги подрежда красиво, без да
търси преднамерени ефекти, преподавани в курсовете за творческо писане. Ето,
например, с шестнадесет думи разказва на читателите си историята на вестоносеца
и вестта, използвайки едно единствено сравнение, което ако не беше в този
контекст, можеше да мине и за клише. Тук обаче е на мястото си, най-вече защото
може да бъде прието и съвсем реалистично. Или често споменава вятъра – било
като „малко русо вятръче”, било като онзи, който разпилява листовете му. Далече
съм от мисълта да правя разбор на всичките стихове, намерили място в тази
книга. Нали ви казах, че не разбирам от поезия. Допадат ми, но предпочитам да продължавам да
чета прозата на разказвача-поет Енев. Проза като тази в разказите от сборника
„Българчето от Аляска”. Проза с много
поезия, без стихотворна графика.
Не познавам стиховете на Ламбовски, но познавам негови
статии и есета. Ето защо, с нескрит интерес започнах да чета разказите му.
Това, че не ме интересуват изтъркани истории за клането на едно прасе е мой
проблем. Авторът го предлага от детска гледна точка, но с това не повишава
интереса ми. Сигурно, защото никога не съм приемала този акт за хуманен. Съвсем
друго звучене имат такива разкази като „Рони отвисоко”. Не е новаторски подход
разказът да се води от името на вече мъртъв за хората герой. Деликатна тема, на
която поетът-разказвач придава опоетизиран вид. Единственото, което не ми
хареса в този, а и други разкази на Ламбовски е желанието му да даде личната си
оценка за конкретна ситуация. Може би е следствие от поезията, не знам. Но не
ми се иска да чета такива констатации като „Смърт няма” при поднесен сюжет,
който го показва. Нали това е един от законите на белетристиката – „не
(раз)казвай, а показвай”. Въпреки всички глупости, които се наговориха, че
съвременното поколение е консуматорско и иска точно формулирани фрази,
читателят винаги ще предпочита да остане нещо за него самия. Разбира се,
поетът-разказвач остава верен на усета си за поезия и въпреки че „Хилиастична
поема” може да ви се стори не на място – и като тематика, и като форма, -
сигурна съм, че при повторен прочит ще оцените достойнствата ѝ. Изненадата,
поне за мен, беше в кратката проза-фантастика „Принос към битката със световния
тероризъм” – предълго заглавие, но твърде добра белетристика.
Наистина се радвам на експеримента на Ламбовски и Енев. Не е
най-доброто, което прочетох до тук, но е най-смелото. В нашата държава има едно
ужасно клише, което твърди, че мъж, минал петдесетте си години, особено ако е
успял, се предполага тихичко да се радва на успеха си и да не предприема нищо.
Категорично съм против това клише и двамата творци доказват колко лишено от
смисъл е то. За разлика от много други, далеч под тяхното ниво и с десетина, че
и двадесет години по-млади от тях, които твърдят, че няма за кога да променят
стила си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар