Белота

Голотата на града блесна под неоновия разкош. Голота желана, показна, предизвикателна. Всеки, изгаврил се с града, ще бъде обявен за невинен. Та той си го търси, а неонът скрива белезите на старостта. Разгулно създание! Бъди проклето!
...
Когато Пешо стъпи за първи път на площада пред онази огромна църква, имаше усещането, че сърцето му ще изскочи. Свикналите на чист, планински въздух дробове се свиха болезнено от газовете и смога. Главата му се замая. Той се отпусна на земята, но вместо нежната ласка на тревата, усети твърдостта на бетонния тротоар. Вместо с мило близване от вярното си куче, беше дарен с леко, но настоятелно подритване. „Пиян е!” – чу някъде много, много отдалече. Пиян ли? Искаше му се, но от два дни – когато напусна селото си, - не беше хапвал нищо, освен случайно подхвърлени корички мухлясал хляб.
Затвори очи и сякаш потъна в сеното на плевника си. Когато отново ги отвори, усети заслепяващата светлина на неона. След като свикна с това ново, за него, усещане, различи бели стени, бели чаршафи. Толкова белота не беше го обграждала дори през зимата. В този момент видя най-красивото женско лице да се навежда над него. И то бяло, бяло, обградено от руси коси, а очите сини, като планински вирове.
- Ангел – прошепна Пешо, едновременно изплашен и възхитен.
- Казвате се Ангел? В документите, които намерихме в палтото Ви, пише Петър. Ваши ли са? – изчурулика неземно красивото създание.
- Ти ... си ... ангел.
- Не, не съм. Аз съм медицинска сестра. Името ми е Славея.
- Болница ... – объркан, а и не много разговорлив по природа, Пешо не можеше да направи цяло изречение.
- Да, Вие сте в болница. Претърпели сте сериозен инцидент . Имате ли роднини или приятели, на които да се обадим?
Роднини? Приятели? Пешо отново затвори очи. Спомни си последната вечер в хоремага. Кой дявол го беше накарал да отиде там? Останал от малък кръгъл сирак, той пасеше овцете на селото. Отбиваше се в хоремага веднъж в месеца, когато му даваха парите. Той не знаеше много ли са, малко ли са. Не харчеше за нищо и ако преди време даскалът на селото – Манол – не му беше казал, че му се полагат и, че така е справедливо, нямаше да си ги иска. Обаче, запомни тези две думи – „полага се” и „справедливо”.
Онази вечер отиде както обикновено, да си получи това, което му се „полага” и чу историята, която разказваше даскалът.
Чобанин от някакво си друго село ходел в столицата веднъж в годината. Давал на рецепцията на скъп хотел всичките събрани през годината пари и казвал, че иска всичко – ядене, пиене, жени и ... да го изгонят, когато парите свършели.
Пешо си тръгна замислен, без да обръща внимание на подвикванията от страна на съселяните, че му било време да опита от софийския живот. Я колко джамити мъж бил станал, а още си нямал булка. Сигурно му се искало. Искаше му се и още как! Беше гледал овните как оплождат овцете, а откакто свари една двойка да се люби в полето, все за това си мислеше и се срамуваше от мокрите си завивки. До тогава, обаче, не беше и помислял, че подобно нещо му е отредено и на него. До тази вечер. Когато се прибра, изобщо и не се замисли. Наметна палтото, в чийто вътрешен джоб пазеше парите и тръгна. Не знаеше накъде е града, но щеше да върви по асфалта. Знаеше, че той свързва селото с града. Погледна овчиците. Стана му тъжно. Не беше „справедливо” да ги оставя, но пък това, да стане мъж и то в града, му се „полагаше”. Никой не можеше да го убеди в противното.
- Палтото... парите... – промълви Пешо с още затворени очи.
- Какви пари бе, селяндур?! Нямаш две стотинки, а лечението тук не е безплатно. Ще извикам доктор Иванов да се разправя с тебе. Не, полиция ще викна – развика се Славена и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.
Пешо се отпусна назад и заплака. Изкарваха го лъжец, а той не умееше да говори, какво останало – да лъже. Щеше да избяга от болницата. Ей сегинка, само да се изправи. Отметна завивката и извика. Единият му крак липсваше.
…
Градът се готвеше за нов спектакъл, в който смъртта беше част от програмата. Неонът властваше навред. Не беше справедливо, но му се полагаше. Поне през нощта.

Непризнатият поет

/на всички онези, чиито крила на вдъхновението
са били отрязани в полет, заради псевдо-критерии/

Автобусът беше претъпкан. Едва пъплеше по „Цариградско шосе”. „Трафико – враг на графико!” – ядосваше се шофьорът Пешо. Изведнъж, усмивка озари лицето му. Възхитен от римата, която беше създал, той повтори изречението още веднъж. И така, и иначе, нямаше как да излъже движението – не беше с маршрутка. Пусна мислите си на свобода и сякаш някакъв друг глас започна да шепне в главата му:

У училище-мъчилище,
ме немаше у лит’ретурата –
(бах ти културата!)
Ма га чуех стихотворение,
имах вдъхновение.
У всека сричка
виждах Величка –
моя съуч’ничка
и връо математичка.
Сметаше на ум по двайс’ и две
как да ме ... разбере.
Стихчета й аз редях,
Ма станах за смях.
Те за туй шофьор станах
и Величка отървах.

Пешо въздъхна. Сякаш камък беше паднал от сърцето му. Издърпа листа с графика от таблото, обърна го на обратно и започна да пише. Римата го унесе така, че забрави и трафика, и графика. Даже му се стори, че чува мелодия и затананика. Думите се нижеха сами върху листа.

Силен удар спря заниманията на шофьора. Той падна върху волана. Пред очите му изникна лицето на Величка. Бледо. Строго. С очила. Очите й – зелени и големи. Устните й шепнеха нещо, а той не можеше да я чуе. После всичко потъна в мъгла. Бяла. Гъста. Студена.

...

Валеше дъжд. Почти цялото ДЕПО се беше събрало около отворения гроб.

„Душица човек беше Пешо.”
„И поет.”
„Мамка му и живот!”

В далечината една самотна женска фигура пристъпваше бавно. Очилата й бяха замъглени от стичащите се дъждовни капки. Бледото лице приличаше на восъчно. Само леко помръдване на устните даваше някакви признаци на живот.

Параклис на покрива

Грохотът от полусънния булевард сепна кротко сънуващите обитатели на големия град. Сънят избяга от очите им и нямаше време да остави знаците си поне върху устните им. Забравили за авантюрите, които сънят им беше подарил, хората се втурнаха в бесния ритъм на своя град, изплашени до смърт да не би някой да ги изпревари. А Смъртта не бързаше. Подобно на чудовище, беше пуснала пипалата си до всеки ъгъл и знаеше, че ако не хване плячка, поне ще посее семената си в някоя изпразнена от вяра душица. А нейните семена растяха бързо и нямаха нужда от поливане или наторяване. Те знаеха какво да правят.
Напук на цялото напрежение и усещане за обреченост, на покрива на един шестнадесет етажен блок се изправяше малка постройка, която напомняше по форма православен параклис. Разбира се , Светият Синод нямаше ни най-малка представа за съществуването му. А и да имаше – какво?! Нима Техни Светейшества биха удостоили с височайшето си присъствие подобно безумие? Светотатство! Анатема за ума сътворил тази глупост! Всъщност, какъв ум? Чисто безумие. Дано Бог се смили над грешната душа на този мерзавец!
Мерзавецът с грешна душа и покварен ум си имаше име – Юлиен. Според някои от съседите, той е бил обречен още с кръщаването си. Кой би приел на сериозно мъж с такова име? Ю – както го кръсти съседът-зевзек Гошо – нехаеше за хорските приказки. Или поне така изглеждаше. Още от първото приспособяване на градинската лейка на баба му за писоар, когато беше само на пет, та до построяването на този мини-параклис, Ю правеше каквото му хрумне. Дори когато го биеха, той само оголваше огромните си, жълти зъби и издаваше звук, напомнящ конско цвилене.
Ето такъв – с шантави идеи, приличащ на кон в лицето, върлинест и сух – беше Ю. Да се чуди човек какво беше открила у него съпругата му с чудното име – Магнолия. Елегантна, с данни за конкурса „Мисис България”, тази червенокоса чаровница провокираше както мъжките фантазии, така и женската завист. Напълно дистанцирана от заниманията на съпруга си, тя водеше някакъв забулен в мистериозност, неин живот. Това подклаждаше още повече интереса към нея. Ю и Магнолия, обаче, объркваха тотално онези фини души – ваятелите на слухове. Макар и сдобили се с прозвището „тримата глупаци” от същия зевзек Гошо, те извършваха толкова фина дейност, че сплотяваха входа, както никой до сега не беше успявал. Те влагаха всичките си усилия в тази деликатна материя. Миналия месец се бяха погрижили старателно да създадат следния шедьовър:
„Магнолия е абсолютен звяр. Зад красивата й външност се крие същинска Горгона. Тя връзва бедничкия Ю и го бие, бие, бие...до припадък. Нищо чудно, че е превъртял. Сам Бог го е пощадил, като го е накарал да построи онова нещо на покрива, за да има къде да избяга от нея. Пък и какво ни пречи? Може някой ден и ние да стигнем по-близо до Бога така.”
Тъкмо бяха започнали да украсяват творението си с внимателно подбрани детайли, когато Магнолия се появи и плати сметките за входа за цяла година. Не само това! Направи дарение от 500 (словом: петстотин) лева. Та това са си две заплати! Ваятелите на слухове може и да са хора на изкуството, но парите са си пари. За да не загубят своята актуалност, те редактираха шедьовъра си до неузнаваемост и той доби следната форма:
„Чудна жена е Магнолия! Красива и външно, и вътрешно. Е, мъжът й е малко чалнат, ама параклис все пак е построил. Я да се качим и ние, за да се убедим какво е направил. По-близо до Бога, ще разберем истината. Те, хората, какво ли не приказват?”
Така, делегацията на тримата глупаци се качи на покрива. Вратата на това, което всички мислеха за параклис, се оказа най-обикновена колибка, беше отворена. Благовонни миазми привличаха новодошлите Майстори на думите. Те се оказаха безпомощни пред усещанията, които ги бяха завладели. Влязоха като по команда и за момент застинаха на местата си. Трябваше им време, за да свикнат с полуздрача в тясното помещение. Тъкмо различиха бледи силуети на някакви мебели и вратата се хлопна. Опитите им да я отворят останаха без особен успех.
- Помощ! Помощ!
- Стига си викала ма! Никой няма да ни чуе. Само ми отнемаш от въздуха.
- Божичко! Ще загинем тук.
- Млъкни ма! Ако не загинеш, аз ще ти помогна. Досадница!
Така си говореха тримата ваятели на слухове, които за втори път в този ден се поддадоха на материалното и забравиха за фините си духовни занимания.
* * *
Домоуправителят Лъчко поправяше бравата на входната врата за трети път този месец, когато чу стъпки. Обърна се рязко, готов да поеме поредните упреци по свой адрес.
- Добър ден, Лъчкоо! – оголените жълти зъби блеснаха в приглушената вече дневна светлина.
- Е-е, Ю! Как си, човеко? – Лъчко беше добронамерен към тези, които плащат редовно и обичаше онези, които предплащат.
- Работа, работа.
- А днес тримата глупаци се качиха да видят параклиса ти.
- Той не е мой, Лъчко. На всички ни е. Тюх, да съм знаел!
- Защо? Какво има? – Лъчко не си признаваше, но и той обожаваше новините, особено ако имаше възможност да ги разпространи лично.
- Заключих го. Бяха влизали гълъби. Едва изчистих, та рекох да заключа. Да ходя да им звънна, че да ги водя горе, а?
- Ами! Остави ги! Сигурно тихомълком са се изнизали по селата, огорчени, че не са могли да пуснат поредния слух.
- Нищо. Утре сутрин ще изнеса боклука и ще отключа. Отде да съм знаел, че някой ще иска да се качи.
- Помощ искаш ли?
- А, няма нужда. То и доста строителни отпадъци останаха, та направо утре ги качвам в колата и ще ги откарам.
- Добър човек си ти, Ю!
- Викай ми Юли бе, Лъчко. С това Ю все едно ми режеш ръката.
- Дадено бе, приятелче! Що не си казал по-рано?
- Ми не бехме приятелчета.
* * *
Сутринта съседите чуха грохот по покрива, но Лъчко беше на пост и ги успокояваше, че Юли чисти параклиса и от този ден нататък всички ще могат да се качват там, когато пожелаят. Е, имаше малко кръв в асансьора, но Лъчко ги успокои – гълъби, които са се залисали в параклиса. Всичко беше наред. Още повече, че Юли се върна с една бригада мургави хора и входът беше почистен до блясък. Никой не се сети да попита за ваятелите на слухове. Имаха толкова новини, че и без тях, жителите на входа не скучаеха.