Грохотът от полусънния булевард сепна кротко сънуващите обитатели на големия град. Сънят избяга от очите им и нямаше време да остави знаците си поне върху устните им. Забравили за авантюрите, които сънят им беше подарил, хората се втурнаха в бесния ритъм на своя град, изплашени до смърт да не би някой да ги изпревари. А Смъртта не бързаше. Подобно на чудовище, беше пуснала пипалата си до всеки ъгъл и знаеше, че ако не хване плячка, поне ще посее семената си в някоя изпразнена от вяра душица. А нейните семена растяха бързо и нямаха нужда от поливане или наторяване. Те знаеха какво да правят.
Напук на цялото напрежение и усещане за обреченост, на покрива на един шестнадесет етажен блок се изправяше малка постройка, която напомняше по форма православен параклис. Разбира се , Светият Синод нямаше ни най-малка представа за съществуването му. А и да имаше – какво?! Нима Техни Светейшества биха удостоили с височайшето си присъствие подобно безумие? Светотатство! Анатема за ума сътворил тази глупост! Всъщност, какъв ум? Чисто безумие. Дано Бог се смили над грешната душа на този мерзавец!
Мерзавецът с грешна душа и покварен ум си имаше име – Юлиен. Според някои от съседите, той е бил обречен още с кръщаването си. Кой би приел на сериозно мъж с такова име? Ю – както го кръсти съседът-зевзек Гошо – нехаеше за хорските приказки. Или поне така изглеждаше. Още от първото приспособяване на градинската лейка на баба му за писоар, когато беше само на пет, та до построяването на този мини-параклис, Ю правеше каквото му хрумне. Дори когато го биеха, той само оголваше огромните си, жълти зъби и издаваше звук, напомнящ конско цвилене.
Ето такъв – с шантави идеи, приличащ на кон в лицето, върлинест и сух – беше Ю. Да се чуди човек какво беше открила у него съпругата му с чудното име – Магнолия. Елегантна, с данни за конкурса „Мисис България”, тази червенокоса чаровница провокираше както мъжките фантазии, така и женската завист. Напълно дистанцирана от заниманията на съпруга си, тя водеше някакъв забулен в мистериозност, неин живот. Това подклаждаше още повече интереса към нея. Ю и Магнолия, обаче, объркваха тотално онези фини души – ваятелите на слухове. Макар и сдобили се с прозвището „тримата глупаци” от същия зевзек Гошо, те извършваха толкова фина дейност, че сплотяваха входа, както никой до сега не беше успявал. Те влагаха всичките си усилия в тази деликатна материя. Миналия месец се бяха погрижили старателно да създадат следния шедьовър:
„Магнолия е абсолютен звяр. Зад красивата й външност се крие същинска Горгона. Тя връзва бедничкия Ю и го бие, бие, бие...до припадък. Нищо чудно, че е превъртял. Сам Бог го е пощадил, като го е накарал да построи онова нещо на покрива, за да има къде да избяга от нея. Пък и какво ни пречи? Може някой ден и ние да стигнем по-близо до Бога така.”
Тъкмо бяха започнали да украсяват творението си с внимателно подбрани детайли, когато Магнолия се появи и плати сметките за входа за цяла година. Не само това! Направи дарение от 500 (словом: петстотин) лева. Та това са си две заплати! Ваятелите на слухове може и да са хора на изкуството, но парите са си пари. За да не загубят своята актуалност, те редактираха шедьовъра си до неузнаваемост и той доби следната форма:
„Чудна жена е Магнолия! Красива и външно, и вътрешно. Е, мъжът й е малко чалнат, ама параклис все пак е построил. Я да се качим и ние, за да се убедим какво е направил. По-близо до Бога, ще разберем истината. Те, хората, какво ли не приказват?”
Така, делегацията на тримата глупаци се качи на покрива. Вратата на това, което всички мислеха за параклис, се оказа най-обикновена колибка, беше отворена. Благовонни миазми привличаха новодошлите Майстори на думите. Те се оказаха безпомощни пред усещанията, които ги бяха завладели. Влязоха като по команда и за момент застинаха на местата си. Трябваше им време, за да свикнат с полуздрача в тясното помещение. Тъкмо различиха бледи силуети на някакви мебели и вратата се хлопна. Опитите им да я отворят останаха без особен успех.
- Помощ! Помощ!
- Стига си викала ма! Никой няма да ни чуе. Само ми отнемаш от въздуха.
- Божичко! Ще загинем тук.
- Млъкни ма! Ако не загинеш, аз ще ти помогна. Досадница!
Така си говореха тримата ваятели на слухове, които за втори път в този ден се поддадоха на материалното и забравиха за фините си духовни занимания.
* * *
Домоуправителят Лъчко поправяше бравата на входната врата за трети път този месец, когато чу стъпки. Обърна се рязко, готов да поеме поредните упреци по свой адрес.
- Добър ден, Лъчкоо! – оголените жълти зъби блеснаха в приглушената вече дневна светлина.
- Е-е, Ю! Как си, човеко? – Лъчко беше добронамерен към тези, които плащат редовно и обичаше онези, които предплащат.
- Работа, работа.
- А днес тримата глупаци се качиха да видят параклиса ти.
- Той не е мой, Лъчко. На всички ни е. Тюх, да съм знаел!
- Защо? Какво има? – Лъчко не си признаваше, но и той обожаваше новините, особено ако имаше възможност да ги разпространи лично.
- Заключих го. Бяха влизали гълъби. Едва изчистих, та рекох да заключа. Да ходя да им звънна, че да ги водя горе, а?
- Ами! Остави ги! Сигурно тихомълком са се изнизали по селата, огорчени, че не са могли да пуснат поредния слух.
- Нищо. Утре сутрин ще изнеса боклука и ще отключа. Отде да съм знаел, че някой ще иска да се качи.
- Помощ искаш ли?
- А, няма нужда. То и доста строителни отпадъци останаха, та направо утре ги качвам в колата и ще ги откарам.
- Добър човек си ти, Ю!
- Викай ми Юли бе, Лъчко. С това Ю все едно ми режеш ръката.
- Дадено бе, приятелче! Що не си казал по-рано?
- Ми не бехме приятелчета.
* * *
Сутринта съседите чуха грохот по покрива, но Лъчко беше на пост и ги успокояваше, че Юли чисти параклиса и от този ден нататък всички ще могат да се качват там, когато пожелаят. Е, имаше малко кръв в асансьора, но Лъчко ги успокои – гълъби, които са се залисали в параклиса. Всичко беше наред. Още повече, че Юли се върна с една бригада мургави хора и входът беше почистен до блясък. Никой не се сети да попита за ваятелите на слухове. Имаха толкова новини, че и без тях, жителите на входа не скучаеха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар