Да излезем

Ми излезе на повърхността на Земята. Знаеше, че не й е позволено и здравата би си изпатила, ако я хванеха. Тя, обаче, беше умно момиче и организира приключението си предварително. Планира до секунда времето, което ще й бъде необходимо за всичко това.
...
Историята започна един подземен ден. Тъкмо бяха запалили изкуственото слънце и Чу – вуйчото на Ми – влезе в къщата им. Той се настани на масата за закуска и каза на сестра си, Ки, че може да върви на работа. Откакто съпругът й, Чандлър – преди да слязат под земята те ползваха пълните си имена, - тръгна на онази експедиция, двете живееха сами. Чу работеше много, но също така, имаше големи отпуски. Единствено по този начин можеше да помага на сестра си.
Ми знаеше, че баща й няма да се върне. Независимо от това, поддържаше илюзията, че един ден ще го посрещнат в дома си. Майка й беше създала това очакване, за да си помогне да продължи напред. Ми, обаче, не харесваше илюзиите. Светът, в който живееше, беше достатъчно илюзорен – изкуствено небе с изкуствени Слънце и Луна, изкуствени градове, дълбоко под земята, изкуствена храна. Единственото, което искаше Ми, беше да излезе на повърхността на земята. Разказите за огромните чудовища, завладели планетата на хората, вече не я плашеха. Тя беше забелязала, че всяка следваща история съдържаше все по-страховити детайли от предишната. Ми беше дъщеря на Чандлър – изследовател, авантюрист, бунтар. Това беше достатъчно, за да предпочете да излезе навън, а не да губи разсъдъка си под земята.
Когато Чу седна на масата, Ми знаеше, че само половин час по-късно той ще заспи. Нямаше да се събуди през следващите десет часа – докато майка й се върне от работа. Време, което й беше абсолютно достатъчно, за да се изкачи на повърхността на земята, да разгледа наоколо и да се върне два часа преди някой да е забелязал липсата й. Месеци наред тя беше рисувала всевъзможни картини на своето излизане. Те всички включваха срещи с чудовищата. В началото Ми все пак се страхуваше. Щом си представяше как те се изправят пред нея., зажумяваше. Накрая разбра – само ако остане с отворени очи, ще може да опознае чудовищата. Със сигурност имаха и слаби места.
- Вуйчо, изглеждаш уморен.
- Защото съм уморен, Ми. Ти, обаче, преливаш от енергия. Искаш ли да се поразходим? Ваканцията ти започва днес и не си струва да стоиш вкъщи.
- Не ме мисли. Ще рисувам.
- Отново чудовищата?
- Не знам. Каквото ми хрумне. Така разтоварвам. Всеки говори за тях и ако не ги рисувам, ще се пръсна от мисли. Разбираш ли ме?
- Не съм сигурен, но и друг път съм го чувал. Баща ти... Ми, извинявай!
- Вуйчо Чу, знам, че татко няма да се върне. Играем тази игра, само за да помогнем на мама.
- На колко стана, хлапе? Говориш така, сякаш си на сто, а не на петнадесет.
- Тези, които са на сто, говорят по-големи безсмислици. Срещнах един сляп музикант. Пееше за лъчите на слънцето, които дарявали живот, но и го изсмуквали...
- Не са безсмислици. Такова беше слънцето. Едва ли някога ще го видим.
- Нищо не се знае. Спокойна почивка, вуйчо. Аз се качвам.
И тя се качи.
...
Ми вдигна очи към небето. Слънцето грееше. Не онова, изкуственото от подземния град, а истинското, за което пееше слепият музикант. Тя усети благотворната слънчева енергия да се влива в тялото й. Усмихна се. Дори това да беше последното нещо, което правеше, заслужаваше си. Заради слънцето. Заради топлината.
Огледа се. Зелената трева я примамваше да легне върху нея и да се търкаля до насита. Никога не го беше правила. Никога не го беше виждала. Искаше го – толкова. Забеляза дървото пред себе си. Разцъфнало в розов цвят, то сякаш протягаше клони към нея. Затича се весело към него и изведнъж се озова по лице на земята. Нещо се беше увило около крака й и не я пускаше. Опита се да се отскубне, но единственото, което усети беше болка – силна, пронизваща. Погледна към крака си и видя дълга лиана, стиснала глезена и прасеца й.
„Нищо от това!” – Ми изрече думите, които винаги й помагаха да се съсредоточи върху проблема и да прогони страха. Съвсем бавно Нещото-Нищо (така го нарече) я задърпа към дървото. Когато се озова под короната му, усети крака си отново свободен. Тя го разтри и опита да се изправи. Дървото спусна клони до земята. Пленена от красотата, която я привличаше, Ми се чувстваше сигурна. Не търсеше обяснения. Новите усещания само подклаждаха любопитството й. Погледна ствола и й се стори, че хралупата, малко над главата й, заприличва на човешко лице.
- Полудявам – изсмя се Ми.
- Още от момента, в който излезе над земята, няма съмнение в това.
- Ха! Ти какво си?
- Нищото-Нещо. Нали така ме нарече?
- Ти и мисли ли четеш?
- Колко му е! Особено, когато не са мръсни.
- Мислите могат ли да се нацапат?
- Да, с лъжи и страхове.
- Ама виждаш ли ги?
- Да, разбира се. Хей, Ми, толкова ми се харесваш. Все едно си нечовек.
- Колко смешно говориш! Ще ми опишеш ли как изглежда мръсната мисъл?
- Защо да го правя?
- За да я нарисувам.
- Да беше поискала хартия и моливи преди това. Ей ти го проблемът на цялото човечество. Все искате да направите нещо, а не се сещате да си поискате елементарните неща, за да го започнете.
Един от горните клони, който приличаше на човешка ръка, се спусна и остави пред Ми голям бял картон и три цветни молива – сив, черен и червен. Ми успя да го погали, точно когато се вдигаше нагоре.
- А бе, ти верно ли си човек? Както и да е – каза Нищото-Нещо. – Сега, очертай голям кръг със сивото. Вътре, в центъра, направи малко червено кръгче – тлъста точица. Така, оцвети всичко между червеното и сивото с черно. Ето, готово – имаш една мръсна от лъжа мисъл. Същото е и с нацапаната от страх, само че сивото и черното си сменят местата.
- А какво е червеното?
- Това, което ни свързва. Всички произлизаме от едно и също място, което колкото и да се стараем да зацапаме, си остава същото. Червено. Пулсиращо. Раждащо живот.
- Как така? Ти и аз не сме едно и също, но ...
- Но-но-но – засмя се Нищото-Нещо. – Но се разбираме. И различията могат да ни сближат. Същото стана и с баща ти, Чандлър. Само, че той нарече своето Нищо-Нещо – „Ти, което”. Единствено хората с мръсни от лъжа или страх мисли ни наричат „чудовища” и се крият под земята. Червеното, обаче, знае къде сме и какво правим всеки един момент.
- Какво каза? Татко е жив и си говори с някакво си нещо, както аз с теб? Татко не е мъртъв – Ми заподскача на едно място.
- Леко, ще се удариш в някой клон. Ми, правиш впечатление на умно дете. Какво означава „мъртъв”? Минаваме от едно състояние в друго – това е. И аз преди двеста години подскачах върху червени пясъци. Я ме виж сега – пуснах корени. Ха-ха!
- Аз...аз... ще мога ли да го видя?
- Че какво ти пречи?
- Ти. Как да изляза от тук?
- Ех, човекът си остава човек. Скрих те от слънчевите лъчи, които наистина не ви понасят по това време на деня. След малко слънцето ще залезе и тогава ще можеш да видиш Чандлър. Няма и сто твои крачки и ще стигнеш до „Ти, Което”. Баща ти свикна с нас. Понякога наминава и насам, да се разговорим.
- Обичам те, Нищо-Нещо!
- Червено ми е, Ми.
Клоните се размърдаха.
...
- Чу, Чу, събуди се!
- Какво има, Ки? Защо плачеш?
- Ми! Ми! Къде е Ми?
- Отиде да рисува в стаята си.
- Няма я. Момиченцето миии!
Ки падна на пода и зарида. Чу я прегърна и погали дългата, леко посребрена коса.
- Изправи се, Ки! Нека помислим.
- Какво има да мислиш, Чу? Аз загубих мъжа и детето си. Никога няма да ме разбереш.
- Ако не беше толкова разстроена, бих ти се обидил. Знаеш, че обичам Ми като свое дете. А Чандлър... С него израснахме заедно.
- Съжалявам, Чу. Аз, аз ...
- Зная къде е Ми.
- Как така?
- Замисли се, Ки. От месеци тя рисува чудовища. Знае, че Чандлър тръгна да ги изследва. Тя е излязла на повърхността. Единственото, което ни остава е да ги последваме.
- А чудовищата?
- Какво могат да ни направят? Да ни убият? Не е ли по-добре, отколкото да съществуваме живи погребани тук, под земята? Не е ли по-добре, отколкото да оплакваме Чандлър и Ми? А ако са живи и ни очакват там, горе? Помниш ли Слънцето, Ки? Помниш ли Луната?
- Да вървим, Чу!
...
Чу и Ки излязоха на повърхността на земята. Нежната слънчева светлина погали лицата им. Гора от разцъфтели ябълкови дървета махаше с клони. Само няколко от тях ги бяха пуснали надолу. Сякаш пазеха ценно съкровище или любимо същество.