Н. В. Гогол

Причината да се върна към Гогол, чиито „Избрани повести” са стояли на лавиците на всяка една от библиотеките ми (през последните години смених няколко жилища) е „Курс по творческо писане” на Йосип Новакович. Там той ни напомня творческата история на „Шинел”. Ама разбира се! Последният път, когато прочетох Гогол на руски, защото беше за класното по руска литература, е отдалечен много във времето. Тогава бях в девети клас - завърших руска гимназия. Ценностната ми система претърпя значителна промяна (има си хас да не е!). Време беше да се върна към класиката с променен светоглед. Първата ми стъпка беше

„Невски проспект” (1835 г.)

Може би си спомняте, че в началото Гогол доста обстойно описва тази красива и значителна, почти мистериозна част от тогавашната руска столица. През ума ми мина (о, почти светотатство!) мисълта какво ли би се получило, ако някой опише днешна „Витошка” или омайната „Цар Иван Асен II”, например. Не само, защото едва ли ще се намери талант като Гогол – времето ще покаже дали е имало такива или не. Епохата, в която живеем, обаче е различна и едва ли много от пишещите могат да си позволят да отделят дни и вечери наред в наблюдаване на хората, които дават живот на една улица. А и какво ли толкова може да се види? Някой беше казал, че редът е за хората, на които не им достига смелост, но хаосът едва ли подлежи на описание. А дали подобен писател би получил би получил благословията на гений, какъвто е бил Пушкин. Това, което е казал на Гогол, дал му повестта си за оценка, е следното:

„Прочетох я с голямо удоволствие; изглежда, всичко може да бъде прокарано...”
и малко по-надолу:
„Дано да мине! С божията помощ!”

От друга страна, замислих се колко много Пироговци, като поручика, и колко малко Пискарьовци, като художника в това произведение, можем да срещнем днес. Пирогов няма никакви съмнения в себе си, окачествява жените като лесни плячки и то само за да подсили собственото си самочувствие. Логично е, той да просперира (до някъде), а загубеният във фантазиите и сънищата си Пискарьов да завърши живота си с прерязано гърло.

Бих приела образа на художника като антагонист, нужен за подсилване образа на поручика, чиито нови познати, макар и с имена на известни писатели – Шилер и Хофман – са далеч по-известните тенекеджия и обущар, които философстват на любимата за Гогол тема „нос”. И те ли са антагонисти? А не са ли тези, които продължават да живеят в обществото, та макар и ощетени от него. Как са ощетени ли? Шилер, например, трябва да плаща всеки месец за „три фунта тютюн на руски магазин, защото в немския няма руски тютюн”. Моля ви, забележете каква несправедливост! Тънката сатира е любим похват на Гогол. Защото я познава. Той я прилага и в изграждане портрета на Пирогов. Защото може да я ползва. Нейната функция е да провокира промени. Присъствието на немци, които не уважават руските порядки е меко казано нежелателно, въпреки че поручикът е готов на всичко, за да постигне своите томления по блондинката, предизвикала интереса му. А какво правят немците? Просто заключват вратата зад обезумелия от самовлюбеност руснак.

Защо Гогол е толкова саркастичен към прекрасния образ на Пирогов? Струва ми се, че отговорът е даден най-добре от Белински:

„Пирогов!... Боже мой! Че това е цяла каста, цял народ! ... Това е символ...това най-после е кафтан, който е скроен тъй чудно, че може да прилегне на хиляда хора!”

Гогол обича жените. Той нарича жената „красавицата на света, венецът на творението”. Това, обаче, не замъглява трезвата му преценка. Така, например, любимата на Пискарьов се е превърнала в лишено от чистотата както на душата, така и на тялото си. Свежа, млада, прекрасна, но белязана от разврата, който според автора лишава жената от всичко женствено и държанието й придобива наглостта на мъжете. Хубавичката блондинка, „опънала се” на поручика, пък, е глупава. „Впрочем глупостта придава особена прелест на хубавичката жена”, жилва ни с перото си Гогол. За да не остане голословен той ни описва простичка сцена, в която глупостта й изпъква така, че провокира коренни промени у самия поручик.

Всъщност, „Невски проспект” е само еманация на мечтите. Нищо повече. Бихте ли повярвали на Гогол? На него, не на мен?