понеделник, 16 август 2010 г.

Непризнатият поет



/на всички онези, чиито крила на вдъхновението
са били отрязани в полет, заради псевдо-критерии/

Автобусът беше претъпкан. Едва пъплеше по „Цариградско шосе”. „Трафико – враг на графико!” – ядосваше се шофьорът Пешо. Изведнъж, усмивка озари лицето му. Възхитен от римата, която беше създал, той повтори изречението още веднъж. И така, и иначе, нямаше как да излъже движението – не беше с маршрутка. Пусна мислите си на свобода и сякаш някакъв друг глас започна да шепне в главата му:

У училище-мъчилище,
ме немаше у лит’ретурата –
(бах ти културата!)
Ма га чуех стихотворение,
имах вдъхновение.
У всека сричка
виждах Величка –
моя съуч’ничка
и връо математичка.
Сметаше на ум по двайс’ и две
как да ме ... разбере.
Стихчета й аз редях,
Ма станах за смях.
Те за туй шофьор станах
и Величка отървах.

Пешо въздъхна. Сякаш камък беше паднал от сърцето му. Издърпа листа с графика от таблото, обърна го на обратно и започна да пише. Римата го унесе така, че забрави и трафика, и графика. Даже му се стори, че чува мелодия и затананика. Думите се нижеха сами върху листа.

Силен удар спря заниманията на шофьора. Той падна върху волана. Пред очите му изникна лицето на Величка. Бледо. Строго. С очила. Очите й – зелени и големи. Устните й шепнеха нещо, а той не можеше да я чуе. После всичко потъна в мъгла. Бяла. Гъста. Студена.

...

Валеше дъжд. Почти цялото ДЕПО се беше събрало около отворения гроб.

„Душица човек беше Пешо.”
„И поет.”
„Мамка му и живот!”

В далечината една самотна женска фигура пристъпваше бавно. Очилата й бяха замъглени от стичащите се дъждовни капки. Бледото лице приличаше на восъчно. Само леко помръдване на устните даваше някакви признаци на живот.