петък, 17 септември 2010 г.

Белота


Голотата на града блесна под неоновия разкош. Голота желана, показна, предизвикателна. Всеки, изгаврил се с града, ще бъде обявен за невинен. Та той си го търси, а неонът скрива белезите на старостта. Разгулно създание! Бъди проклето!
...
Когато Пешо стъпи за първи път на площада пред онази огромна църква, имаше усещането, че сърцето му ще изскочи. Свикналите на чист, планински въздух дробове се свиха болезнено от газовете и смога. Главата му се замая. Той се отпусна на земята, но вместо нежната ласка на тревата, усети твърдостта на бетонния тротоар. Вместо с мило близване от вярното си куче, беше дарен с леко, но настоятелно подритване. „Пиян е!” – чу някъде много, много отдалече. Пиян ли? Искаше му се, но от два дни – когато напусна селото си, - не беше хапвал нищо, освен случайно подхвърлени корички мухлясал хляб.
Затвори очи и сякаш потъна в сеното на плевника си. Когато отново ги отвори, усети заслепяващата светлина на неона. След като свикна с това ново, за него, усещане, различи бели стени, бели чаршафи. Толкова белота не беше го обграждала дори през зимата. В този момент видя най-красивото женско лице да се навежда над него. И то бяло, бяло, обградено от руси коси, а очите сини, като планински вирове.
- Ангел – прошепна Пешо, едновременно изплашен и възхитен.
- Казвате се Ангел? В документите, които намерихме в палтото Ви, пише Петър. Ваши ли са? – изчурулика неземно красивото създание.
- Ти ... си ... ангел.
- Не, не съм. Аз съм медицинска сестра. Името ми е Славея.
- Болница ... – объркан, а и не много разговорлив по природа, Пешо не можеше да направи цяло изречение.
- Да, Вие сте в болница. Претърпели сте сериозен инцидент . Имате ли роднини или приятели, на които да се обадим?
Роднини? Приятели? Пешо отново затвори очи. Спомни си последната вечер в хоремага. Кой дявол го беше накарал да отиде там? Останал от малък кръгъл сирак, той пасеше овцете на селото. Отбиваше се в хоремага веднъж в месеца, когато му даваха парите. Той не знаеше много ли са, малко ли са. Не харчеше за нищо и ако преди време даскалът на селото – Манол – не му беше казал, че му се полагат и, че така е справедливо, нямаше да си ги иска. Обаче, запомни тези две думи – „полага се” и „справедливо”.
Онази вечер отиде както обикновено, да си получи това, което му се „полага” и чу историята, която разказваше даскалът.
Чобанин от някакво си друго село ходел в столицата веднъж в годината. Давал на рецепцията на скъп хотел всичките събрани през годината пари и казвал, че иска всичко – ядене, пиене, жени и ... да го изгонят, когато парите свършели.
Пешо си тръгна замислен, без да обръща внимание на подвикванията от страна на съселяните, че му било време да опита от софийския живот. Я колко джамити мъж бил станал, а още си нямал булка. Сигурно му се искало. Искаше му се и още как! Беше гледал овните как оплождат овцете, а откакто свари една двойка да се люби в полето, все за това си мислеше и се срамуваше от мокрите си завивки. До тогава, обаче, не беше и помислял, че подобно нещо му е отредено и на него. До тази вечер. Когато се прибра, изобщо и не се замисли. Наметна палтото, в чийто вътрешен джоб пазеше парите и тръгна. Не знаеше накъде е града, но щеше да върви по асфалта. Знаеше, че той свързва селото с града. Погледна овчиците. Стана му тъжно. Не беше „справедливо” да ги оставя, но пък това, да стане мъж и то в града, му се „полагаше”. Никой не можеше да го убеди в противното.
- Палтото... парите... – промълви Пешо с още затворени очи.
- Какви пари бе, селяндур?! Нямаш две стотинки, а лечението тук не е безплатно. Ще извикам доктор Иванов да се разправя с тебе. Не, полиция ще викна – развика се Славена и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.
Пешо се отпусна назад и заплака. Изкарваха го лъжец, а той не умееше да говори, какво останало – да лъже. Щеше да избяга от болницата. Ей сегинка, само да се изправи. Отметна завивката и извика. Единият му крак липсваше.

Градът се готвеше за нов спектакъл, в който смъртта беше част от програмата. Неонът властваше навред. Не беше справедливо, но му се полагаше. Поне през нощта.