1. Сънуващата
Сънуващата четеше много и колкото повече четеше, толкова повече й се струваше, че нищо не е прочела. Всичко започна с един повтарящ се сън. Всеки вторник срещу сряда тя сънуваше една искрящо синя стая, в чийто ляв ъгъл, срещу вратата, стоеше отворена книга. От нея струеше бяла светлина. Тя приближаваше книгата и четеше с апетита на изгладнял хищник. Първо поглъщаше буквите, а те някак минаваха не в стомаха, а в главата й и сами се подреждаха в думи, думите - в изречения, а изреченията - в история. Сънуващата изпитваше такова удоволствие от четенето, че не можеше да се откъсне от книгата. Когато се събуждаше, обаче, не помнеше нищо от прочетеното и това я натъжаваше. Ето защо, продължаваше да чете ден след ден, с надеждата, че ще намери онази книга, а във вторник вечер лягаше с желанието да не се събуди много рано.
Другите й нощи, обаче, не приличаха на тази във вторник срещу сряда. Имаше нощи, в които не сънуваше нищо или други, в които напрежението от съня я владееше през целия ден. В един такъв ден Сънуващата реши да се остави на напрежението, за да види какво толкова може да направи с нея. Дори не отвори прозореца, за да не позволи на вятъра да я разсейва. Седна на дивана и зачака. Времето се раздроби на мини частици и се запъна някъде към пладне. Скучно му беше, когато някой не правеше нищо с него. Тогава тя стана, за да посети тоалетната. Стъпваше на пръсти, само и само напрежението да не остане с впечатление, че тя бяга от него. Малко след това се върна, приседна отново на дивана и бутна една книга, появила се там неизвестно от къде. Заглавието беше изтрито, но Сънуващата отвори на посоки и попадна на нещо, което привлече вниманието й:
„Сектата на ловците на сънища”*
Зачете се и разбра, че членовете на тази мистична секта можели да ловят хора, животни или предмети в сънищата на заобикалящите ги. Тогава тя осъзна, че нейният сън бил хванат от такъв ловец, който държал книгата у себе си. Очевидно, той бил благосклонен към нея, но и ревнив към книгата. Ето защо, оставял напрежението да я води към следващия вторник, когато отново й позволявал да чете, но не и да изнася информация.
От този ден нататък Сънуващата използваше всяка възможност да подремне с надеждата, че ловецът на сънища ще се смили над нея и ще оказва благоволение към крехката й мечта по-често. Така и я откриха една сряда – заспала, с блажена усмивка на уста. Никой не говореше за нея като за мъртва. Тя беше умилостивила своя ловец и той й беше продал съня за сияйната книга срещу живота, който и без това тя изживя в напрежение.
• Милорад Павич, „Хазарски речник”
2. Незрящият
Незрящият никога не беше виждал светлината, хората или света така, както го виждаме ние, но той беше дарен със съвсем друга дарба, която му помагаше да се ориентира в живота далеч по-добре. Той владееше миризмите до съвършенство. Всяка миризма беше кодирана информация и той можеше да разчита тайните послания.
Един ден се разхождаше в градската градина, когато някой го блъсна достатъчно силно, за да се сепне, но не достатъчно, за да падне. Той долови лекия мирис на пшеница. Ето как разбра, че беше бутнат от момиче с много светло кестенява коса, но не и руса, защото пшеницата не беше узряла. Незрящият вдъхна още веднъж и усети миризмата на морски прилив. „Значи, очите са сини, почти прозрачни. Уф, тази миризма на морски таралежи! Омръзна ми да ме съжаляват. Не разбират ли, че са по-слепи от мен?” – помисли си той.
- Това, че съм сляп, не означава, че съм безчувствен, госпожице – каза той.
- Как разбрахте, че съм госпожица? Та вие сте...
- Нали го казах вече – сляп? Това не ме прави по-малко човек.
- Да, така е, но ...
- Даже мога да ви кажа, че сте облечена в бяло и сте били на вечеря. Бялото е от миризмата на прясно изпечен хляб, а това къде сте били е по-лесно за познаване. Разсипали сте малко вино и то още не е изветряло.
- Вие сте извратен. Още малко и за бельото ми ще кажете.
- Не бих си го и помислил. Зная какво означава „благоприличие”. То е от онези неща, които „не се виждат с очите”.
- Нищо не разбрах.
- Нищо, нищо. Приятна вечер!
„Как ще ме разберете? Та вие не сте чели Екзюпери, а аз се водя за слепец, колкото и да ни ухажват с натрапчивото „незрящ”” – с тези мисли в главата, незрящият пое към дома си. Аромат на смесени канела и ванилия му напомни колко добре се чувства в там.
3. Човекът, който не обичаше котки
Човекът, Който Не Обичаше Котки живееше в своя малък и подреден свят, в който всичко беше на мястото си и не търпеше излишества. Ето как, наличието на котка беше извън обсега на ценната му система защото:
- котките са своенравни;
- като своенравни, котките правят каквото, когато и както си поискат;
- котките прекъсваха любимата му музика със своенравното си мяукане;
- своенравните котки живеят с къщата, а не със стопанина си, което означаваше, че не биха уважили ценностната му система.
Той можеше да продължи този списък с още много тирета, но не обичаше котките до толкова, че дори това му костваше усилия.
Един ден Човекът, Който Не Обичаше Котки беше поканен на откриването на изложба на негов приятел от детските години. Не искаше да губи време в такива мероприятия, но толкова обичаше коктейлите след тях, че отиде, макар и с неудоволствие. Какъв беше ужасът, който изпита, когато пристъпи в галерията и видя, че приятелят му беше рисувал само котки – диви, питомни, големи, малки, едноцветни, шарени, - може да се разбере само от хора, които страдайки от аерофобия се окажат на покрива на горяща сграда. Тъкмо беше решили да се измъкне незабелязано, когато една много нежна жена мина покрай него, извивайки гръб. После се обърна и се вторачи в очите му. Зелените й зеници бяха толкова красиви, че той се закова на място като препариран. Жената запя нежна песен и той разбра, че цялата музика, която беше чувал не струваше нищо в сравнение с тази божествена мелодия. Песента свърши, всички ръкопляскаха, а той очакваше, че вечерта му ще завърши с приятното усамотяване, което обещаваше с очи тази приказно красива жена. Тя обаче само мина покрай него и се загуби в тълпата от почитатели – нейни, не на художника.
От този момент, Човекът, Който Не Обичаше Котки се прекръсти в Човекът, Който Не Обичаше Жените-Котки.
4. Разпиляната
Тя беше много разпиляна. Никога не намираше това, което й трябваше, но за сметка на това, докато търсеше нещото, което така или иначе нямаше да намери, попадаше на отдавна ненужни й вещи. Те бяха материализирани спомени за нещо отдавна отминало и потулено в сенките на подсъзнанието.
Един ден, докато търсеше много важен договор, Разпиляната откри музикална кутия. Отвори я и мелодията „О, мили мой Августин” запълни малкото празни пространства в отворения шкаф и мислите й. Тя се върна в своето детство и се видя като малко, пухкаво момиченце, което стоеше зад вратата на стаята, с вдигнати ръце. Сълзи се стичаха по страните й, но беше наказана и трябваше да стои там, без да помръдва, под зоркия поглед на чифт любими очи. Когато си мислеше, че всеки момент ще падне, Разпиляната, когато тогава още нямаше име, чу тази мелодия. Мисълта й полетя след нея и си представи красива зелена поляна с различни по вид цветя, по които бяха накацали много пеперуди. Крилата им бяха разноцветни, а когато някоя пеперуда литваше, тя посипваше нежен прашец върху цветята и те растяха с бързината на гъби след дъжд. Улисана от спомена си, Разпиляната се сепна от добре познатите думи:
Ах, мой мили Августин,
Августин, Августин!
Всичко свърши Августин,
Августин, Августин!
Нещо в ляво я прониза като с нож. Тя разбра, че нейната разпиляност й беше коствала това, животът й да премине през нея, без да я докосне. Отново даде свобода на сълзите си, но този път мелодията не я отнесе в страната на фантазиите. Тази страна беше затворена в музикалната кутия.
5. Отегченият
“Tristi fummo nell’aer dolce che dal sol s’allegra “*
Dante Alighieri, „La Divina Commedia
Какъв глупав свят! Какъв напразен живот! Защо изобщо е трябвало да се раждам? Денят ми е същия, като вчерашния и със сигурност – не по-различен от утрешния. Сутринта, още щом отворих очи, поисках да не го бях правил. Защо ми беше? За да се умия, а след това да се нацапам? За да се нахраня, а след това да огладнея? За да се държа любезно с хората, а после да ги хуля? За да веселя някого, а после да ми се присмива? За да слушам тягостните речи на майка ми и баща ми, че трябва да си намеря момиче, а аз да харесвам момчета? Всъщност, като се замисля, аз и тях не ги харесвам, но не искат толкова грижи. Те не уморяват с непрекъснато мърморене и капризи. За какво са ми всички тези пари и имоти? Само ми създават тревоги – и така, и иначе, ще ги загубя. Или ще влязат крадци, или лъжовните ми приятели ще ме накарат да харча ли харча за тях, удряйки по честолюбието ми, ако откажа. Защо е трябвало да се раждам, след като така или иначе ще умра?
От време на време, по настояване на родителите ми, ходя на църква. Там, един свещеник обяснява за грехове и добродетели. В началото го слушах. Ей така, за разнообразие. Откакто, обаче, една вечер усетих похотливи ръце върху задните си части и установих, че са неговите, напълно загубих интерес към проповедите му. От тогава не намирам смисъл нито в слушането, нито в говоренето.
О-о, какъв е този ужасен тропот? Сякаш хиляди чукове се забиват в главатa ми. Дали старият Пиер, гостилничарят, не е сипал нещо във виното ми снощи? Какво е това? Мари – прислужницата, която не пропуска да ми покаже гърдите си – се е зачервила, като след езда. „Мосю, …” - преди да е казала каквото и да е повече, след нея влизат униформени мъже. Добре ли чух? „Заповед за конфискация на имуществото”… „затвор”… „присъда”…
Има справедливост на този свят! Най-после злочестият ми живот ще се промени. Сега, аз ще ви се смея. Знаете ли защо? Защото аз зная какво ме очаква, а вие – не.
* „Смутихме на живота светлий зрак,
Движеше гняв душата и езикът.”
Данте Алигиери, „Божествена комедия”
/превод Константин Величков/
Характери, характери... какъв е смисълът да търсим себе си... какъв е смисълът да търсим СМИСЪЛА?
ОтговорИзтриванеХаресаха ми тези етюди още когато ги прочетох за първи път, а сега откривам друг смисъл в тях... Поздрав, Веси!
Здравей,Веси! :)
ОтговорИзтриванеЧовекът е създаден на този свят, не само да извърви трънливия път, който му е отреден, но и да търси, и намери смисъла на своето съществуване - независимо какво ще бъде /в охолство или нищета/.
Винаги всеки един от нас има своите виждания, знания, привички и т.н., които оформят неговото "его", което от своя страна определя неговия характер.
Човешките характери се изразяват и проявяват в много тънка и чувствителна хармония между "категориалната модалност" и "реактивната модалност".
Човек може да осъзнае съществуването си, само когато открие възможностите си, които са резултат на натрупани знания съчетани с опита и пак не може да твърди със сигурност за смисъла на Житието си.
Причината е в стремежа към съвършенство, което е също на индивидуален принцип, базиращ се на волята.
Адмирации за прекрасните етюди! :)
Николай
Приятно ми беше да сме заедно за един час..Благодаря ти..
ОтговорИзтриване