Абсурдизми

(по Хармс)
1. Ритнах камъче. Отмъсти си – влезе в обувката ми.
2. „Аман от боклуци!” – каза Старият Господин и се изплю на тротоара.
3. Нарисува си щастие със симпатично мастило.
4. Раздроби си надеждата, а после кле птиците, изкълвали трохите й.
5. Най-после им поникнаха крила. Отпразнуваха го с танц върху пламъка на свещта.

Камъчето излезе от обувката ми и спъна Стария Господин. Той заплака за изветрялото щастие и прогони тварите, които кълвяха надеждата. Помисли ги за птици, а те бяха пеперуди с изгорели криле.
...

(по Сервантес)
Днес ще тръгна по задънена улица. Питаш ме: „Защо избра да тръгнеш по улица, а не по пътека?” Израснах в града и не познавам пътеките. Защо задънена ли? За да разбия стената, която някога я е задънила. С глава ли? Не, разбира се, че не – моята не е празна. Ще я разбия с мисли. Някои от тях са меки, като глинени топчици и чакат да им придам форма. За други вече съм се погрижила – не само съм ги оформила, но и съм ги изпекла, гланцирала. Здрави са и пробиват стени – изпробвано е.
Какво ще правя, когато разбия стената ли? Ще тръгна по пътя, в който тя ще се превърне. Път, който не е нито селски, нито горски, а – вълшебен. От двете му страни ще се стели приказна морава в ярко зелен цвят, осеяна с овчарски торбички и жълти минзухари. Докато вървя и се усмихвам на цветята, които растат само от усмивки, ще чувам ромона на потока, към който ще ме води пътят. В него ще тече жива вода. Не за да се подмладя, не за да се разкрася, а за да влее сила в ръцете ми. Защо ли? Защото на другия бряг ще ме чака джудже. Наистина ли те учудва, че ще имам нужда от сили, за да се изправя пред едно джудже? Повярвай ми, победих много великани. При цялата им величественост, те са такива, каквито са – могъщи, готови за битка, уверени в своята сила. Тяхната откритост ги прави уязвими. Джуджето, обаче, е мъничко и беззащитно, едва диша заради вековете, прекарани под земята – подлъгва със своя ръст и първоначално впечатление за безпомощност. То, обаче, само чака някой да го погледне в очите, за да го прокълне с най-страшното проклятие – безсмъртието. Какво по-страшно от вечността? Година след година ще гледам как нещата, които вече са се случвали, но са били забравени, изплуват на повърхността на времето с цялата си претенциозност за неповторимост и грандиозност. Когато победя джуджето, обаче, ще дам шанс на онези неща, които никога не са се случвали, да заемат полагащото им се място и светът ще стане, ако не по-добър, то поне малко по-различен.
Защо ще тръгна по задънената улица, след като зная какво ме чака ли? Защото паветата на булеварда са изтъркани от хиляди стъпки, които дори не са го забелязали.

…

(по Кант)
- Спиш ли?
- Да, спя и ми се струва, че те сънувам. Какво си ти? Видение? Сянка? Човек?
- Аз съм ти и ти съм аз.
- Ти си аз? Аз съм ти? Объркваш ме... Препъвам се. Това са връзки на обувки – твоите или моите?
- Това са мечтите, които денем пропъждаш, за да не звучиш или изглеждаш нелепо. Аз ги събирам в тази кутия. Исках да ти ги покажа, но те паднаха в краката ти – ти си техният Създател.
- Колко са тънички! И прозрачни! Приличат ми на водни змийчета.
- Да, тънички са. И без цвят. Но ти не ги подхранваш и те линеят.
- А ти защо не се грижиш за тях? Не съм те виждал през деня. Значи, ти не си толкова натоварен, колкото съм аз.
- Ти не ме беше виждал и през нощта, но редовно ме заливаш със страхове, тревоги и несигурност – тъжни, грозни сенки. Тъкмо хвана някоя от тези крехки мечти и реша да се погрижа за нея, и ти ми изпращаш сянка, от което мечтата се свива в кутията. Аз трябва да се погрижа първо за сянката – да я преобразя. Пея й песен и тя изправя тънката си снага. Гърчовете й намаляват и се превръщат в изящен танц. Тогава отварям палитрата на спомените и наслагвам цветове върху сивото. Сянката добива плътност и ти най-после се усмихваш.
- Значи, ти също се усмихваш.
- Усмихвам се, но ти бързо връхлиташ върху ми с някоя от любимите ти мисли, като: „Много хубаво, не е на хубаво”. Тогава сянката пропищява в ръцете ми и аз я люлея нежно, както майка, която приспива детето си. Тя проплаква тихичко и се успокоява. Едва в този момент мога да си отдъхна малко.
- Без теб, аз съм загубен! Не ме напускай!
- Аз съм винаги с теб, в теб... Искало ми се е да те напусна, но тогава ти не би съществувал.
...
(по Кафка)
Напредваха в колона по един. Стегнат строй. Петимата вървяха в крак и стъпките, които оставяха бяха като на един човек. Изведнъж, нещо се обърка. Усетиха, че следата им вече криволичеше. Спряха и се обърнаха. Един пиян льохман се беше наредил зад петия и танцуваше. Той не спря. Продължи и поведе строя.

…
(по Фройд)
Плувам в свои води. Набъбвам, разширявам се. Колко съм хубава! Вижте всички тези червеи около мен. Жалки са – пълзят, а въртят опашки. Аз съм оформена, завършена. Не, не! Махай се, гаден червей! Как смееш да ме докосваш? О-ох, не, не ме пробивай!
(тишина)
Какво направи с мен? Деля се ето – две, четири... Разпадам се. Прощавай, блестяща красота, единствена по рода си! Този влажен канал ще си остане тъмен и пуст и някакви жалки червеи ще бъдат единствените му обитатели.
/пет седмици по-късно/
(туп-туп, туп-туп)
Събрахме се. Чуваш ли ритъма, в който израстваме? Тук е по-просторно, отколкото в канала. Ние сме едно.

...
(по Ницше)
- Какъв е произходът ти, моя малка госпожице?
- Прощавайте, но не Ви разбирам.
- Какви са корените ти момиче?
- Как корени, господине? Аз да не съм дърво?
- О-о, каква свещена семплост! Питам те от къде произлизаш.
- Ми от там, от където и Вие. Всички все от там идваме.
- Как? Нима и вие сте от околията Х?
- Не, не. Казвам, че всички излизаме от едно и също място.
- Имаш предвид място, което аз сега ще ъ-ъ посетя?
- Но, господине! Ах... аз съм почтено мо-о...жена-а-а!

…
(по Б. Виан)
Медиите се погрижиха новината да стигне до всяко място на земята, а добрите стари клюкарки им помагаха с усърдието на нов член на благотворителна организация. Колкото по-напред отиваше новината, толкова по-обемиста ставаше тя, докато накрая от „Озоновият слой изтънява и излагането на слънце е опасно”, се превърна ето в това:
„Слънцето почерня. Само-изгори се. Не му се доверявайте и не излизайте навън, без да покриете нито една част от тялото си със защитни материи. В противен случай, може да получите:
- лунички и брадавици;
- старчески петна;
- рак на кожата;
- всякакъв рак;
- СПИН.
Най-добре е да стоите в красивите си или не до там красиви домове и да не излизате навън.”
Настана ужасна паника и скоро улиците останаха празни. Слънцето клонеше към пладне и нямаше какво друго да огрява, освен пустите асфалтови улици и случайно оцелели сред безумните строежи дървета или цветя. То нехаеше за това какво се говори за него, защото беше светло и високо.
Хората надничаха през прозорците и много им се искаше да сгреят телата си навън, но новината беше факт, а телевизорите и радиоприемниците – единственото им останало забавление – не спираха да я повтарят. Тогава, една госпожа видя, че някакво малко дете беше излязло на улицата – голичко и с боси крачета. То танцуваше под слънцето и от време на време нагазваше в градския фонтан. Смееше се искрено и протягаше ръчички към самоизгорилото се слънце.
Госпожата веднага хвана телефона и се обади на Първата си Най-Добра Приятелка, казвайки, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под само-изгорилото се слънце. Тя пък се обади на Втората си Най-Добра Приятелка и й каза, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под само-изгорилото се слънце и в момента кожата му е започнала да пада. Втората се обади на Любимата си Племенница и й каза, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под само-изгорилото се слънце и в момента кожата му е започнала да пада, а също така, огромни мехури се пукат по лицето му. Четирите си направиха конферентна връзка и понеже не можеха да излязат навън, организираха бдение в памет на захвърленото дете. Вече повече от час обсъждаха мерките, които трябва да вземат, за да попречат на родителите да зачеват деца, които не искат.
Детето се умори от играта и се прибра у дома. Тъкмо на време, за да види, че майка му, която цяла нощ беше шила чужди дрехи на шевната машина, привършваше готвенето. Те се прегърнаха, майката изми детето си и седнаха да обядват.