„Малкият зелен бог на агонията”

Издателство „Бард”

Година – 2013

можете да прочетете

и тук

През 2011 г. Стивън Джоунс сътавил антолгоията с оригинално заглавие A Book of Horror, а само две години по-късно издателство “Бард” я предлагат на български с много добрия превод на Юлиян Стойнов, но озаглавена „Малкият зелен бог на агонията” – едноименният разказ на Стивън Кинг, с който започва антологията. Не ми се иска да разсъждавам за причините, но със сигурност не само името на Краля би продало книгата. Допускам, че една от причините, извън рекламния трик, е в следното - във всеки разказ на ужаса се изследва една агония и само въображението на автора може да начертае пътя, по който човек ще мине за да се оттърве от нея или да ѝ се отдаде изцяло. Отделно, ако подобно на мен, още от дете обичате да Ви настръхва кожата, то няма как да пропуснете разказите. Обичта ми към страшното и загадъчното датира някъде от момента на първия ми самостоятелен прочит на „братята фашисти” :) После минах през „Пясъчния човек” на Хофман, запознах се майсторите на ужасите и шансът да чета разкази  на все още живи наши съвременници си е наистина „бон”.

И така, първи в книгата, както казах, е едноименният разказ на Стивън Кинг. Ако трябва да бъда откровена, историята не е нито нова, нито нечувана, но именно тук проличава майсторството на талантливия разказвач. Както неведнъж съм заявявала, истории за разказване имаме всички. Интересното е кой как го прави. Едно е да ми кажете, че нечии зъби са били развалени, изгнили и т.н., съвсем друго е да чуя или прочета: „отвърна на усмивката му с два реда оголени зъби, наподобяващи килнати надгробни камъни.” Едно е да ми кажете колко боли (каквато и да е болката), съвсем друго е да направите разграничаване между болка и агония като дори персонифицирате втората. Така, че да мога не само да я видя, но и да я усетя като своя.  Всичко при Краля е на място (браво и на г-н Стойнов, който е успял да го предаде на български, без да изгуби очарованието му). Ако някои мои познати вмъкват научна терминология в разказите си  и тя увисва като съдрана кръпка, то точно в този разказ могат да вземат нагледен урок кога това е допустимо и как може да бъде вмъкнато незабелязано и най-важното – без да дразни. Едно супероригинално сравнение след тази дума Ви кара дори да се усмихнете. За всички нас, които харесваме Стивън Кинг е ясно, че в по-голямата си част този разказ е автобиографичен. Но той може да бъде и историята на всеки един от нас.

Струва ми се идеята да се започне с Кинг не е добра, защото колкото и изявени в областта си да са разказвачи като Кейтлин Р. Киърън („Прахан, стомана и кремък”) и Питър Краудър („Призраци със зъби”), то някак разказите им остават засенчени от силата на „Големия”, а историите им – на първия за почти всички възможни палежи в историята на човечеството, а на втория за едни скелети, но не в килера, а на тавана (разбирайте, съвсем метафорично), - бледнеят. Да не говорим за евтините трикове като минаване с длан пред лицето и хоп – то вече се е променило! А може би просто не са мой тип разкази на ужаса. Или пък вече съм ги чела, разказани по-добре. В това е очарованието на всеки сборник разкази, без значение от дължината им – има по нещо за всеки. Ако са насочени само към определен тип читатели, биха загубили стойността си.

Следващият проблясък за мен идва от Анджела Слатър и разказа ѝ „Дъщерята на майстора на ковчези”. Дали ще погледнете на момичето-героиня в разказа като на параноидна шизофреничка, която разговаряйки с мъртъвци е готова да защити себе си с убийство или като на наистина надарена със свръхестествена дарба самотна девойка е въпрос на лична нагласа и прочит, но със сигурност няма да търсите аналогии с вече познати Ви истории за майстори на ковчези. Признавам си, че хомосексуалните наклонности (на героинята, на авторката – те не ме интересуват) ми дойдоха в повече, но след като една любовна история ще бъде опорочена, нека бъде опорочена до край.

„Корени и прочее” на Брайън Ходж ме накара да се усмихна на няколко места  въпреки зловещите ритуали по събуждането на мъртъвци, които не успяха дори да накарат онзи първичен страх да овладее съзнанието ми. Това е история, подходяща за лагерен огън на скаути и то при положение, че са на не повече от петнадесет години. Само припукване на горящи съчки в безлунна нощ може да подсили ефекта на разказа.

„Кажи ми, че ще те видя отново” на Денис Етчисън е трогателна история до толкова, до колкото момче, което влиза в пубертета и би трябвало да се вълнува само от играта на хормоните, се налага да се бори с ужасни видения, предизвикани от смъртта на майка му и брат му. „...в живота има много умирания и няма значение кое от тях ще е Смъртта” е твърдение, което може би ще порази любителите на сапунени сериали, но незащитено в текста, някак увисва. Отново, лично мнение.

Ето я вече и „тежката артилерия”, както се казва. За мен, най-добрият разказ в този сборник (не, не пренебрегвам Кинг, и аз много го харесвам) – „Музиката на Бенке Карлсон, Убиеца” от Йон Линдквист. Често срещаната история на овдовял млад мъж, останал да се грижи за подрастващия си син излиза извън всякакви очертания и съм сигурна, че каквото и въображение да имате, едва ли бихте предусетили края му. От друга страна, същото може да се каже и за музика, дошла сякаш от онзи свят. Срещали сме я вече. Аз, за последно, у наскоро прочетената от мен „Планините на безумието”  от Х. Ф. Лъвкрафт и по-точно в разказа „Музиката на Ерих Цан”. Мисля, че е достатъчно да Ви кажа, след като знаете за пристрастието ми към Лъвкрафт, , че Линдквист достойно застава до големия разказвач.

„Грешен отговор” на Рамзи Камбъл също е малко разочарование за мен. Телефонът като връзка с „онзи” (който и да е той , но със сигурност нямащ нищо общо с Вашия) свят, телевизионна игра на живот и смърт и край, за предизвестеността на който можете да заложите солидна сума, защото ще спечелите, също не е от моя тип разкази на ужасите. Това, че на моменти се прокрадват миризми, неестествени шумове и други евтини трикове, съвсем не е от полза за историята.

Съвсем по друг начин стоят нещата с „Алиса в пластмасовия свят” на Робърт Шиърман. Тук, заглавието би трябвало да Ви е подготвило за предстоящата история. Е, грешите. И ако на пръв прочит историята за swing в сексуален смисъл между две съседски двойки може и да Ви отврати, то само продължете да четете. За мен, Шиърман е един от най-добрите психолози-специалисти по семейни драми. Не по отношение на връзката между съпрузите, а от гледна точка на снобските правила, които някои копират, за да бъдат в крак с времето, за да изглеждат (само да изглеждат) образцови. Да, има и хорър елемент, но струва ми се, че това е по-скоро психологически трилър, а не типична история на ужасите.

„Мъжът в канавката” на Лиза Татъл  е идеалният разказ за човек, който си пада по гадатели, предзнаменования и други неестествени намеси, които целят отдалечаване от настоящето с евтини примамки за бъдещето. А точно тук съвсем не е обещаващо. Какво да Ви кажа, и този разказ не ме  грабна особено, въпреки че и не ме разочарова. Подходящ е за леко четиво в края на дълъг ден.

Реджи Оливър успя да задържи вниманието ми с неговата „Детска задача”. Да оставиш детето си на близък роднина с меко казано особен характер, само по себе си е предпоставка за ужас – и буквално, и преносно. Обичам класическата схема за писане– една добре описана, без излишества обаче, природна картина, която да контрастира с предстоящата история винаги върши работа.  Би било смешно, ако авторът, подобно на класически майстори на хоръра като По и Стърджън, не изпипваше всеки детайл. Хорър, който и замисля е вече истинско удоволствие. Това е онзи „флирт с читателя”, който е позволен. Другото е излишно кокетничене, от което няма смисъл, колкото и ефектни да са някои похвати.

Майкъл Маршал Смит пък успява да остави на въображението на читателите си края на историята „Нещо мрачно и печално”. Започващ с игра на думи, авторът ще продължи да очарова с владеенето им, а самият разказ може дори да Ви подведе на моменти. За мен, гаранция за качество.

Ще оставя без коментар последните два разказа в сборника – „Близо до Зенор” от Елизабет Хенд и „Последни думи” от Ричард Крисчън. По някакъв начин хорърът в тях ми избяга, а агонията, проследена точно по този начин съвсем не ме впечатли. Сигурно има читатели и за тях. Затова не коментирам.

Ако сте любители на хоръра като жанр в литературата и знаете, че той има много начини за изява, заслужава си да прочетете тази антология. Както споменах по-горе, има за всекиго по нещо. Дори един от разказите да е „Вашият”, струва си.