“Пясък и канела”, Александрина Георгиева

Издателство – Libra Scorp

Година – 2010

Да си призная честно, дължа прочита си на тази книга на ревюто на Бранимир Събев в неговия блог “The Dark Corner”. Учудих се на това, че поддръжник на родната литература и особено на млади български автори е написал толкова рязко ревю за едно съвсем младо момиче. Да не говорим, че той е фин човек и рядко напада, още по-малко пък жени – този псевдо мачизъм не му е присъщ. Прочетох „Пясък и канела” не за да го оборя или защитя, а защото наистина ми се иска да дам своята, макар и минимална, подкрепа на млади български писатели, както го направих за Иван Русланов и първата част на „Черният ангел: раждането на един от нас”, тук. Общото между двете книги се изчерпва само с това, че и двете са от млади, наградени български автори. Докато у Русланов намерих много положителни качества, то Георгиева успя да ме откаже от четене и то на 35-та страница – този път не спазих правилото, завещано ми от моя покоен баща да стигна до 50-та, тъй като книгата е от общо 78.

Ето ги и разочарованията, в които макар и да открих някаква светлина, авторката побърза да ме обори още на следващия абзац. И така:

Първият разказ е „Дори и Джулай не е минал”. В самото му начало трябваше да отворя „Нов книжовен речник на българския език” и „Тълковен речник” (колкото и да не са ми по сърце новите правила), за да се убедя, че не аз съм изостанала със значението, а на места дори изписването на думите. Ще дам пример с няколко словосъчетания, които наистина ми направиха много лошо впечатление. „Гимназията ни отвръща от нея”. „Отвръщам” е глагол, който означва „връщам чрез действие за нещо; отговарям; страня, избягвам.” Разбирате сами, че нито едно от значенията не е подходящо в споменатия израз. Учениците може и да се отвръщат от гимназията, но не и тя от тях. След това, „да кимнем съгласно” – разбира се, „според, образно”. Не Ви е нужно въображение, за да разберете, че авторката е имала предвид „в знак на съгласие”, но все пак думите са деликатна материя, която се предполага да бъде овладяна именно от писателите, от „майсторите на Словото”. Да не говорим, че самата история изобщо не успя да ме заинтересува, тъй като представлява по-скоро разговор между тийнейджъри и разсъжденията им на глас, които слушам ежедневно. Забавни са, но не са литература.

Вторият разказ „Влакове” също ме изуми с употребата на много от думите. Включително и на тази в израза: „да го посрещне „с тупур”. Ако беше „да го посрещне с „тупур!”, бих разбрала омонатопеята, но така... И не ми казвайте, че се дължи на погрешно сложени кавички - спомняте си проблема със запетайката не на място в издаването на смъртна присъда, нали? А присъдата на всеки автор е в неговите ръце. Освен това, (не само) старата школа учи, че когато се използват кавички за цитат е редно да се спомене източника. Ако щете, дори „както се казва у нас” или „както обичаме да казваме ние”, пак би било достатъчно. От друга страна, това е история с призрак, който на дневна светлина е само със студена ръка, а с падането на нощта, тази ръка се оказва прозрачна. Няма нищо лошо в новаторските подходи, но когато някой разказва „градска легенда”, се съобразява с правилата за този вид истории. В този разказ има много повече недоразумения отколкото в първия. Авторката всячески обобщава и прави констатации като тази: „Изгледах я, което не е като да беше лесно.”  Мисля, че един награден писател би трябвало де достатъчно добре запознат с основното правило на белетристиката: „Не разказвай, а показвай!” Да не говорим за задължителното познаване на граматиката.

Третият разказ, „Всяко лято умираме”, съвсем логически би трябвало да бъде веднага след „Дори Джулай не е минал”, но това  е решение на съставителите и няма да го оспорвам, въпреки че се набива на очи. Самият увод ме отблъсна – излиза, че единственото предимство на липсата на „трева” (за пушене, разбира се), е в това, че не би създало проблеми на героите с „куките” (работя и общувам с много млади хора, които със сигурност не използват „куки” за полицаи, но това е дребен проблем).  Сигурно на авторката ѝ е харесала идеята да насити разказа с жаргон (по-подходящ за моите родители), но тук ще отговоря с един цитат от Елизабет Боуен: „Диалогът трябва да бъде спонтанен, но не трябва да съдържа елементи на повтаряемост като обикновения разговор.” Достатъчно, нали?

„Нямам нужда от музика”, ако трябва да се изразя в стила на авторката, е „съвсем друга бира”. Започва с очарователна метафора на иначе изтъркания проблем на новото поколение срещу всичко, оставено му в „наследство”. Даже посегнах да задраскам бележките си по първите три разказа и да се огранича като кажа, че докато в тях авторката още е търсела себе си като белетрист, то тук вече показва израстване, когато... Да, наистина трябва да замълча за малко. Защо ли? Защото отново попаднах на философски обобщения и поднасяне наготово. Всъщност, не, не „наготово”, а направо „сдъвкано и изплюто”, както е прието да се казва на жаргон в такива ситуации. С цялата погнуса и от буквалното, и от метафоричното значение на този израз.

„Казвам се Флоренция”. Тук началото е потресаващо и аха да изпитам емпатия (в чисто психологическия смисъл на тази дума, която е малко повече от съчувствие и съпреживяване) към героинята, отглеждана само от баща си. Аз съм майка и би трябвало да бъда много против такива, които са дали живот, а после са оставили децата си на произвола на съдбата. Обаче! Обаче, Александрина Георгиева успява да унищожи тази емпатия с едно ужасно сравнение, на всичкото отгоре подсилено от оксиморон: „Брутално нежна – като кожата под дълбоко изрязан нокът”. Меко казано гротескно, дори и за стил „Сексът и градът”, какво останало за литература с претенции за сериозност и задълбоченост. Сравнението е капризно изразно средство и не е по силите на всеки. Ето защо, замяната му с метафора, понякога, върши работа. И ако това е малък проблем и може да мине за опит на авторката да избяга от клишетата, то много ми е странно как така 19-годишно момиче (на толкова е била Ал. Георгиева, когато сборникът ѝ излиза от печат), помни изрази като „извинявай, мило другарче”? Ще ѝ отговоря така:

Извинявай, мило другарче, но житейският ти опит като че ли се ограничава с подслушване зад вратата на разговори между подпийналите приятели на родителите ти, които вероятно някога са били отдадени на хипарската кауза и с удоволствие са споделили с теб волността на начина им на живот. Нищо лошо, но не е приложимо понастоящем.

Забелязвам и логически неточности. На страница 30 авторката твърди, че героинята  никога не е виждала вуйчо си, а само две страници по-късно, че не го е виждала „от години”. Последно?

Колкото до препратките, ако можем да погледнем с нужното чувство за хумор на тази към легендата за цар Мидас – цитатите под формата на пародии са позволени - и да подминем с лека ръка констатацията „Мълчанието се счупи странно облекчаващо”, избрана за финал, то тази към „майстора на ковчези” е по силите на автори поне от ранга на Анджела Слатър. Иначе, звучи нелепо.

Насила и от дисциплинираност, започнах „Някой ден ще подминем слънцето” и останах приятно изненадана, че още в тази крехка възраст авторката си позволява да пише от мъжка гледна точка. Достойно е за похвала, нали? Въпреки че пише от мъжка гледна точка обаче, Александрина го прави като жена, с което съвсем съсипва собствения си експеримент. Нищо, по-важни са думите, които използва и тяхната подредба. Да де, но изречение от 15 реда не би било тромаво само, ако е написано от белетрист като Виктор Юго (прословутите 823 думи в едно изречение в „Клетниците”), защото знае как да го направи, без да се оплете в собствените си думи. За писателски дебют, все още е рано. Тук и спрях да чета.

Не зачерквам името на Александрина Георгиева от списъка на български автори, които искам да прочета. Напротив! Само се надявам, че за следващата си книга ще има по-добри вдъхновения от марихуана, бира и безсмислено скитане в нощта. Тогава и ще дочета останалите разкази в този сборник.