Издателство „Сиела”
Преводач – Богдан Русев
Година – 2007
можете да прочетете
и тук
Да се колекционират странности, свързани по един или друг
начин със смъртта е меко казано налудничаво, извън всякакви наивни заплахи от
типа на „лоша поличба”, „карма” и т.н. И на кого това занимание би подхождало
по-добре отколкото на фронтмен на бивша рок-група, половината от членовете на
която са намерили смъртта си? Както казва разказвачът – разказът на историята
се води от трето лице – „Не познавам
метъкла, която да не се беше докосвала до свърхестественото.” Полът
всъщност тук е без значение. Тази констатация е по-скоро обяснение защо авторът
е избрал тъкмо такава среда за своята история. Не на всеки обаче въображението,
а може би и личният опит, се простират до там, че да напише цял роман от това.
Джо Хил успява. И съвсем не е за пренебрегване начинът, по който въвежда свръхестественото
в тази история:
„Джуд познаваше
звуците. Ниските тонове не бяха достатъчно ниски, а самият глас звучеше леко
сплескан. Звуците образуват форми във въздуха, в който се носят.”
Тези звукове, форми, а по-натам и миризми са основнен фон на
целия роман. И се материализират по всевъзможни начини. Един костюм, купен на
търг за хиляда долара, също не е нещо особено, нали? Освен ако това не е костюм
на мъртвец, чийто призрак си намира нов дом.
Всеки от нас съжалява за някое действие в миналото си, което
не може да върне назад. Заради отговорността, стоварила се върху нас. Същото се
случва и с героя Джуд, който вече не е сигурен къде е границата със здравия
разум. Историята е по-близка до халюцинациите, предизвиквани от упойващи
вещества, но същевременно и толкова жива, че читателят може да си спомни
преживявания на ръба със свръхестественото и да допълни тези на протагонистите.
Там, където за предпочитане е физическата болка, а не психическият дискомфорт,
изваждащ от равновесие преживелия го.
Наред с класическата история на ужасите – призрак, който
тормози живите; опити за плашещи ефекти, които на моменти предизвикват усмивка
- авторът предлага и психологически изследвания на емоции като ярост, премълчан
гняв, последствия от неовладени чувства, както и на философски въпроси като
този за „безспирното движение” на
света, несъобразяващ се с това кой е още сред населяващите го и кой не е.
На места ретроспекциите отнемат много време или се повтарят,
с което стават малко дразнещи, но има и изключителни попадения като това на
страница 78, където играта на въпроси и отговори (напълно умишлено дадени в
скоби) съвсем сбито и точно ни връща към такъв отрязък от време, който е дал
отражение върху историята, но и не заслужава излишно отплесване.
Есенцията на историята е в тези думи: „Той има точно толкова власт върху всеки от вас, колкото му позволите.”
А на мястото на „Той” можете да сложите каквото име пожелаете, защото това не е
само историята на Джуд. Ако сте готови за едно пътуване на границата между
това, което Ви заобикаля и онова, което таите в главите си, то „Кутия с форма
на сърце” може и да се окаже точният пътеводител.
Балансът между реалното и въображаемото е визитката на Джо
Хил, за чийто роман „Рога” вече Ви разказах тук.
Макар и твърде детайлен на места с
отклоненията от основната история, авторът си играе с въображението на
читателя и го повежда в дадена посока, но му оставя най-приятната част - да участва в тази история, докато главният
герой може да изпълнява ролята на наблюдател. Точно такива играчи и в прекия, и
в преносния смисъл на думата са любимци на публиката.
И аз, като повечето от Вас, предпочитам да чета историите на
бащата (за незапознатите, Джо Хил е син на Стивън Кинг, но не желае да се
възползва от името на родителя си), но е въпрос на време поговорката „Какъвто
бащата, такъв и синът” да докаже правотата си. Или поне се надявам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар