вторник, 27 август 2013 г.

„Кутия с форма на сърце”, Джо Хил




Издателство „Сиела”
Преводач – Богдан Русев
Година – 2007
можете да прочетете
и тук

Да се колекционират странности, свързани по един или друг начин със смъртта е меко казано налудничаво, извън всякакви наивни заплахи от типа на „лоша поличба”, „карма” и т.н. И на кого това занимание би подхождало по-добре отколкото на фронтмен на бивша рок-група, половината от членовете на която са намерили смъртта си? Както казва разказвачът – разказът на историята се води от трето лице – „Не познавам метъкла, която да не се беше докосвала до свърхестественото.” Полът всъщност тук е без значение. Тази констатация е по-скоро обяснение защо авторът е избрал тъкмо такава среда за своята история. Не на всеки обаче въображението, а може би и личният опит, се простират до там, че да напише цял роман от това. Джо Хил успява. И съвсем не е за пренебрегване начинът, по който въвежда свръхестественото в тази история:

„Джуд познаваше звуците. Ниските тонове не бяха достатъчно ниски, а самият глас звучеше леко сплескан. Звуците образуват форми във въздуха, в който се носят.”

Тези звукове, форми, а по-натам и миризми са основнен фон на целия роман. И се материализират по всевъзможни начини. Един костюм, купен на търг за хиляда долара, също не е нещо особено, нали? Освен ако това не е костюм на мъртвец, чийто призрак си намира нов дом.

Всеки от нас съжалява за някое действие в миналото си, което не може да върне назад. Заради отговорността, стоварила се върху нас. Същото се случва и с героя Джуд, който вече не е сигурен къде е границата със здравия разум. Историята е по-близка до халюцинациите, предизвиквани от упойващи вещества, но същевременно и толкова жива, че читателят може да си спомни преживявания на ръба със свръхестественото и да допълни тези на протагонистите. Там, където за предпочитане е физическата болка, а не психическият дискомфорт, изваждащ от равновесие преживелия го.

Наред с класическата история на ужасите – призрак, който тормози живите; опити за плашещи ефекти, които на моменти предизвикват усмивка - авторът предлага и психологически изследвания на емоции като ярост, премълчан гняв, последствия от неовладени чувства, както и на философски въпроси като този за „безспирното движение” на света, несъобразяващ се с това кой е още сред населяващите го и кой не е.

На места ретроспекциите отнемат много време или се повтарят, с което стават малко дразнещи, но има и изключителни попадения като това на страница 78, където играта на въпроси и отговори (напълно умишлено дадени в скоби) съвсем сбито и точно ни връща към такъв отрязък от време, който е дал отражение върху историята, но и не заслужава излишно отплесване.

Есенцията на историята е в тези думи: „Той има точно толкова власт върху всеки от вас, колкото му позволите.” А на мястото на „Той” можете да сложите каквото име пожелаете, защото това не е само историята на Джуд. Ако сте готови за едно пътуване на границата между това, което Ви заобикаля и онова, което таите в главите си, то „Кутия с форма на сърце” може и да се окаже точният пътеводител.

Балансът между реалното и въображаемото е визитката на Джо Хил, за чийто роман „Рога” вече Ви разказах тук. Макар и твърде детайлен на места с  отклоненията от основната история, авторът си играе с въображението на читателя и го повежда в дадена посока, но му оставя най-приятната част  - да участва в тази история, докато главният герой може да изпълнява ролята на наблюдател. Точно такива играчи и в прекия, и в преносния смисъл на думата са любимци на публиката.

И аз, като повечето от Вас, предпочитам да чета историите на бащата (за незапознатите, Джо Хил е син на Стивън Кинг, но не желае да се възползва от името на родителя си), но е въпрос на време поговорката „Какъвто бащата, такъв и синът” да докаже правотата си. Или поне се надявам.