понеделник, 2 септември 2013 г.

"Когато мъртвите се пробудят" - Йон Айвиде Линдквист


Издателство - "Колибри"
Превод - Неда Димова-Бренстрьом
Година - 2012

можете да прочетете
и тук


Ако ме попитате кой е Йон Айвиде Линдквист, то значи не сте от хората, които харесват жанровете "Хорър" и "Психологически трилър" и е по-добре да спрете до тук прочита на ревюто. Не за друго, а защото това не е "Вашият" жанр. И Ви уверявам, че не прозвището "шведският Стивън Кинг" е достатъчно, за да прочетете книгата му. Тук има нещо далеч отвъд безсмислени сравнения - и двамата автори са сред любимците ми, и двамата имат своята уникалност, която не бива да се смесва.

И така, комедиант и семейството му, отчаян бивш журналист и осиротялата му дъщеря, баба и внучка с еднакви способности, но различни житейски възгледи са изправени пред невъзможност да се справят с електрическите уреди, освирепели домашни любимци, че и други животни като зловещи плъхове. Дори и пейсмейкърите, а не само сърцата, започват да бият учестено. Всичко това, примесено с ужасяващо главоболие и реализирано предчувствие за среща със смъртта. Всъщност, и с другото нейно лице - съживяването й. Зловещо изглежда всичко, дори и най-обикновената вечеря:

"Палещ въздух и миризма на прах. И яркочервени домати. Какво жалко подобие на вечеря."

Подобие на вечеря. Подобие и на време, което се измерва с удължаването на сенките по стените.  Дори клишета като "в душата му отново зейна пропаст" не могат да развалят усещанията от обрисуваните живи картини. А страшното идва, когато изчезне желанието за игра - метафора, погледната от три гледни точки.

Най-страшното. Какво по-страшно от съживяването на мъртъвци? За някои от героите това е абсолютно спасение. За други, божия поличба. Независимо от първоначалната реакция, всички ще разберат, че е хубаво понякога желанията да не се сбъдват. Нали разбирате, че всичко това е далеч от евтините ефекти на пренаситените със зомбита истории, предизвикващи нездрав смях. Линдквист се гмурка надълбоко и разнищва както общочовешки, така и социални проблеми.

От чисто човешка гледна точка, едва ли имаме по-голям проблем от страха. Без значение от това кои са първопричините, родили този страх, той самият е най-големият ни проблем. И защо? Защо след като "в един миг се раждаме, а в следващия вече ни няма"?

Другият чисто човешки проблем е егоизмът. Неминуемо рано или късно стигаме до заключението, че сме егоисти дори пред лицето на смъртта. Ние не се тревожим за отишлия си наш близък и неизвестността пред неговото евентуално продължение, а страдаме за това какво ще правим ние без него. И сме готови на какво ли не, за да си го върнем, без дори за миг да се замисляме дали този отишъл си близък иска това.

Социални проблеми, които естествено не се отделят от индивидуалните, чисто човешки. Изключително много се радвам, когато някой не повтаря като папагал колко ужасно е младото поколение и не заслужава своите предци. Така в споменатата двойка баба и внучка, именно силно религиозната баба купува на внучката си  телевизионна игра, с която според майката, детето ще страда от саморазрушително поведение, странейки от околните си. Но бабата помни - на същата възраст, тя е достигнала това изолиране с... пиене. Ето защо, избира по-малкото зло. Това е начинът да се погрижим за по-младите. А те, докато стрелят по зомбита, може да се окажат по-подготвени от родителите и прародителите си за среща с невъжможното. Могат да оценят реалността такава, каквато е, а не да я претрупват с религиозни или суеверни украси.

Не е за пренебрегване и склонността на човешките създания да прибягват до лъжа с цел собственото си спасение. Дори имаме и такова оксиморонно словосъчетание като "благородна лъжа". Ето го и обяснението:

...всички лъжат малко или повече. Иначе обществото ни отдавна да се е сринало. Всички ние лъжем по малко. Това дори е известна проява на грижа за другите. Истината всъщност съдържа голяма доза егоизъм.

Именно онзи егоизъм, за който вече споменах. Така, макар и поставени в различни условия, героите подхождат по стария начин, за да постигнат задоволяване на собственото си его. Дори и в момент, в който проумяват колко вредно е това за самите тях.

Впечатляващи са избраните от автора изразни средства. Освен гореспоменатата, метафората за обоняние, изострено от свръхестествени прояви, както и нуждата от щипка, за да го намали няма как да не впечатли читателя. Чудно преобразяване на клишето "надушвам нещо гнило".  Има и великолепни сравнения, които ще се въздържа да цитирам. Перфектната комбинация на тези и други изразни средства обогатяват изказа на писателя, много добре предаден от преводача. Линдквист е майстор на детайла, който макар в началото да оставя впечатление, че е склонен да го пренебрегне, навлизайки твърде бързо в историята, знае как да доразвие буквално всяко действие, което дори само е щрихирал в това шеметно начало.

Героите, колкото различни по отношение на личния си живот и белязани по един или друг начин от трудностите в живота (без да забравяме, че всеки оценява като най-голяма именно тази трудност, с която се справя в момента), толкова и доближаващи се един до друг на фона на появилия се общ проблем - събудените от смъртта близки са завършени малки вселени, които взаимодействат помежду си. Трудно можете да различите антагонисти от протагонисти, защото черно-белият рисунък е твърде елементарен за автори като Линдквист.

Може би съм с чудесни впечатления от книгата поради факта, че не подходих към нея с никакви очаквания, освен за наслаждаване майсторството на шведския разказвач.