„Заличаване” – Теодор Иванов

Издателство „Онгъл”

Година – 2013

можете да прочетете

и тук

Познавам  Теодор Иванов като писател, който държи на значението на думите и не ги използва самоцелно, с цел търсене на евтина сензация. Затова и желанието ми да прочета книгата му „Заличаване” беше свързано именно с това, колкото и да не е препоръчително човек да има каквито и да било очаквания. Какво ли би искал да заличи Теодор? Символите на тоталитарната власт – гербът на Народна Република България, сърп и чук и петолъчка – са нахвърляни под бодлива тел, а на заден план е замъглен пейзаж. Това е корицата. Тя и краткият увод от автора донякъде подготвят читателя за това какво има на тези 248 страници, обобщено от автора като „скучни разкази”. По-добра провокация от тази едва ли би имало.

Наистина, още с първия разказ разбираме, че героите могат да бъдат всички онези хора, покрай които минаваме без да ги забележим или умишлено избягваме, защото вече им е лепнат етикетът „луд”. Само такива като Теодор Иванов, които имат очи да „лепнат по такива образи” ще се спрат между два трамвая или два ангажимента, за да се вгледат в тях и да научат историята им. Тя може и да е съвсем обикновена, всекидневна и дори да знаем, че никой не е застрахован, някак си наивно вярваме, че не може да се случи точно на нас.

Историите на героите от книгата „Заличаване” са свързани помежду си с онези 45 години, които също ни се иска да не се бяха случвали. И които няма как да заличим. Защото те са заличили толкова човешки съдби. Било то с неуместните си „шеги”, било то с някакви псевдоидеали или амбиции. При всички положения са довели или до смъртта на героя от разказа или до коренен обрат в бъдещето му. Колкото и „светло” да е било то като обещание. Но нали вече казах нещо за очакванията. Тук вече личи майсторството на разказвача. Само на няколко страници той създава жива картина и дори и да не сте чували за подобни жестокости и абсурди (някой беше казал, че нашата действителност е тотален абсурд и затова нямаме автори-абсурдисти), дори и това минало да Ви е абсолютно чуждо (как бих Ви се радвала, ако е така!) ще можете да си представите всичко, за което четете и дори да усетите болката от несправедливостта. Ще си спомните поговорката за малкото камъче, което обръща колата и ще разберете, че един подметнат паспорт, една детинска шега може да бъде с цената на остатъка от живота Ви.

В първия разказ бях малко озадачена от това, че авторът си позволява преки констатации – нещо, което съвсем не е типично за стила му. Може би, ако беше добавил „от сегашна гледна точка бих помислил...”  Точно тогава обаче идва обяснението – има истории, на които той не е бил пряк свидетел; истории, които въпреки въображението на разказвача или тяхната достоверност, няма как да бъдат преразказани, ако не ползваме точно такива констатации, за да можем да продължим да ги разказваме. По-добре да ги има тях, отколкото неовладени емоции, които биха развалили разказа. Струва ми се, че точно в такива моменти проличава и добрата работа на редактора – Десислава Андреева. Не виждам отбелязан коректор, но книгата определено е от малкото, в които намерих само две и то незначителни грешки.Не бива да пропускаме и графиките на Цветелина Андонова, които чудесно допълват разказите без да дразнят с натрапчивост.

И така, какво заличи Теодор Иванов? Миналото? Абсурд! Личностите? Също абсурд. Заличени са лъжите. Заличено е безразличието. В тези завършени образи, в тези живи картини, Вие няма как да останете безучастни наблюдатели. Затова и Ви ги препоръчвам.