"Порочна връзка" - Стефан Кръстев

Година – 2008

можете да прочетете

и тук

Едва ли има пишещ, а и четящ човек в България, който поне веднъж да не е прочитал някое от писанията на Стефан Кръстев – Цефулес в неговия блог или в профила му във фейсбук. И без значение дали сте харесали нещо или не, едно не може да му се отрече със сигурност – той е много дисциплиниран и работи упорито върху таланта си. Отдавна прочетох книгата му „Порочна връзка”, но наскоро си припомних тези кратки разкази, които няма да се ядосвате, че спирате да четете, защото е време да слезете от превозното средство или да започнете друго занимание. Четат се с лекота и то не само защото са кратки. Ще се опитам да систематизирам причините в това ревю.

Преди всичко, прави впечатление, че историите са представени от различни разказвачи. В някои от тях те са разказани от трето лице, в други – от първо, включително от женска гледна точка, както е в разказите „Дрехата на триумфа” и „Гривната”. Интересното тук е, че ще откриете разкази под формата на диалози, без нито едно описание („Виждаш ли я?”; „Уволнение”; в по-голямата си част, изключая финала, и титулния разказ), но толкова живо, колкото нито едно описание не може да Ви даде. Самите диалози са своеобразна история и образите са съвсем реални, а не имагинерни.

Какво е общото между тези разказвачи? Те са от онези на пръв поглед незабележими личности, които може би подминаваме по няколко пъти на ден – средностатистически мъже, а дори и жени (колкото и изтъркано от употреба да е това прилагателно) или самотници, или женени мъже с любовници. Някои от тях са пред уволнение, а други директно го получават. Трети са във все още крехка тинейджърска възраст. Трябва само да се спрете до тях и да ги забележите, защото те всички са винаги на ръба – между реалност и фикция, между до болка тривиалното и свръхестественото, но пазят ревниво този свой свят. Те могат да приключат всяка авантюра с достойнство, само защото знаят как трябва да се движат („Дрехата на триумфа)и нямат нужда от аплодисменти. Само ние, които можем да ги изслушаме или да прочетем разказите на Стефан (познаваме се, не фамилиарнича), ще обогатим своя свят с тези техни истории.

А богатият свят на героите му е населен със странни създания, за които може и да кажете, подобно на автора, „Изумен бях, но какво ли не среща човек по пътя,” но малко по-късно да осъзнаете, че това е „същество, съдено да живее в общество на различни”.

Това, което го има във всеки един малък свят на героите е Любовта. Тя е повече от раждане и умиране. Тя е поглъщане („Блатната”) и зазиждане („Пещера под битието”) и дори надвива смъртта, която „не може да се залъже с фокуси („Маугли от село”). Въпреки че за хората може да бъде смешна („Водна лилия”), авторът я опоетизира в неувяхващо цвете, което не само краси рояла му, но и не се продава.

Стефан не търси гръмки изразни средства. Те намират своето място съвсем естествено. Дори да ми кажете, че сравнения от типа на отношения, напомнящи блато и метафора за блато в гърдите (и двете в „Блатната”) или водна лилия между краката на жена („Водна лилия”) може да Ви се сторят познати, то в контекста на историите придобиват свой собствен живот и изглеждат като нови. А допълнително, Стефан използва и неологизми като „рапош” („Пещера под битието”) – „нещо, чийто смисъл е да създава чувство за безсмислие”.  Нали не пропускате и етимологичната фигура тук? И въпреки познаването на тези средства, Стефан не ги използва като в упражнение в учебник, а както вече казах, намира точното си място с лекота.

Единственият минус на сборника е това, че е „Самиздат”. Не съм против такива книги, но определено липсата на коректор е една слабост, която можеше да бъде преодоляна. Авторът не може да коригира сам текста си. Най-малкото, чете това, което е в главата му и не може да се раздвои и на екрана. А разказите му заслужават професионална обработка. От съвестни хора, които няма да се правят на съавтори, а само ще поизчистят някои неточности.