„Планините на безумието”, Х. Ф. Лъвкрафт

Преводач и съставител:Адриан Лазаровски

Редактор: Вихра Манова

Издателство: "Ентусиаст"

Година: 2013

Каквото и да кажа за творчеството на Лъвкрафт, ще бъде недостатъчно и доста суховато. Както и за преводите на Адриан Лазаровски. След удоволствието, което ни поднесе в края на миналата година с „Некрономикон”, за който вече споделих впечатления в тази статия, сега вече имаме шанса да прочетем и „Планините на безумието”. Без да губя времето ви с излишни празнословия, ще споделя накратко впечатленията си от едноименната новела и последващите я шест разказа. Впечатления, които ще продължа да осмислям дълго време.

И така, „Планините на безумието”. Още в началото на творбата ще останете приятно изненадани от  поезията в прозата на този майстор на словото, умело пресъздадена от преводача. И за да не си мислите, че това са женски фантазии и е недопустимо да търсите (аз само я открих) поезия в прозата на майстор на ужаса, ще си позволя съвсем кратък цитат, а вие, ако можете, ме оборете:

„На фона на небето изпъкват странни конфигурации – над най-високите върхове сякаш са разположени масивни образувания с кубична форма. Искрят в златисто-алено под лъчите на залязващото слънце. Все едно се е отворила врата към някакъв приказен, чуден свят.”

С цялото ми уважение към доказали се вече поети, ще заявя, че едва ли някой е постигал това съвършенство при опоетизиране на природна картина. А колкото повече ценим изкуството, толкова по-добре ще можем да разберем различните гледни точки. Ненапразно в „Планините на безумието” ще срещнете препратки към Едгар Алан По (”Юлалюм”) и картините на Рьорих.

Ето защо и предполагаемият „сух” доклад на изследователите на Антарктика ще ви завладее изцяло и ще четете буква по буква написаното, за да не пропуснете нито един детайл. Предвид това, че територията не е особено позната на читателя, а още по-малко, използваната терминология за различни периоди от геоложката история на Земята, Адриан Лазаровски обогатява информацията със свои бележки под линия, които не само, че не са досадни (неведнъж съм ви занимавала с моята не особено голяма любов към тях), но се сливат с описанието на Лъвкрафт, без да нарушават ритъма на творбата.

Героите-изследователи в новелата откриват не само най-високия планински масив, но и запазени тела на същества, които се колебаят дали да отнесат към флората или фауната. Когато цялата смес от поетика и благоговеен страх взима връх като емоция, връзката с базовия лагер е прекъсната. От тук започва и развръзката на самата история. История, в която Лъвкрафт остава верен на своето желание да изследва границите на първичния, космически страх. Формите на неговия първоизточник се превъплъщават в създания, предизвикващи страхопочитание и у хората с най-смело въображение. Създания, за които думи може да намери Лъвкрафт, но все пак предупреждава:

„Най-важното се криеше в онова, което няма да смеем да изречем.”

Изследователски дух, желание за нови открития, с които да се надскочат ограниченията на съвремието и великолепно увличаща история с неподправен стил са достатъчни, за да ви се иска да четете още и още.

„От отвъдното”

На фона на предшестващата я история, тази е направо „кратък разказ”, но в никакъв случай не и с по-ниска стойност по отношение на естетиката, а и изследователския дух. Именно той е водещ в търсенето, а на моменти и откриването на причините за космическия страх.

Разказът проследява последствията, стоварили се върху емоционално лабилен човек, дръзнал да потърси начин, с който да събуди заченките на сетива, забранени за човечеството (или на човечеството) за развитие. Героят-разказвач се опитва да балансира между здравия разум и любопитството на учения и се оказва въвлечен в история, която съвсем не е реална, но е толкова живо описана, че нищо чудно по-чувствителните читатели да започнат да се вглеждат в тъмното и да различават странни образи в сенките по стените. Казвам го не защото искам да се подиграя с емоционалния свят на такива хора, а защото словото на Лъвкрафт, пресъздадено от Лазаровски, има тази сила да разширява лимитите на мозъка (също в по-голямата си част рудиментарен) до неподозирани прозрения. Стига да можете да запазите здравия разум, ще можете и да си позволите това четиво. А ако не можете, би било жалко, защото ще пропуснете нещо наистина красиво, та макар и ужасяващо на повърхността си.

С „убийството” на една машина и естествената (до колко ли) смърт на неопитния изследовател се е занимала и полицията, но героят-разказвач спестява онова, което по-късно ще предложи на читателите си, задоволявайки се с твърдението, че психиката му не е издържала на гледката.

„Леден полъх”

Писана през 1926 г., тази история може и до някъде да е била повлияна от патентоването на машина за охлаждане на въздуха от Кериър („бащата на климатика”), но тази на Лъвкрафт работи с вреден амоняк. Ако за живите хора този хладилен агент наистина е бил със смъртоносни последствия, то как ли би се отразил на едно тяло, което практически вече е мъртво? Хайде бе, ще си кажете (и с право) – защо трябва да ни е грижа за това? Сигурно не би било необходимо, ако разказът на Лъвкрафт отново не провокираше заченките ни на въображение и не се беше впуснал в намирането на граница между здрав разум и гарантирана лудост. Страхът, омразата и недоверието, които провокира непознатото ще се сменят с искрено благоговение пред гения на мисълта, способен да се пребори със смъртта. Онзи всяващ страх точно толкова, колкото и обречеността на безсмъртие, уж естествен завършек на всеки живот.

„Амулетът”

Ако някога, докато сте четяли „Баскервилското куче” от Сър Артър Конан Дойл сте усещали как ледени тръпки минават по гърбовете ви, запознавайки се с описанието на чудовището, то почакайте само да чуете „сардоничния лай” на ограбеното от двама отегчени от светските удоволствия сатанисти създание. До скоро забавлявали се с оскверняване на гробове, за да съберат експонати за демоничната си галерия, тези двама авантюристи стигат до Холандия. Целта им е да проверят колко истина има в едно устно предание. От края на легендата започва техният кошмар. Кошмар, който добива все по-реални измерения и никой не знае до къде може да доведе. Всъщност, излъгах – може, ако прочете до край разказа. Дори и да отдадете историята на някаква лудост, и без да сте психиатри, знаете, че корените на всяко безумие са някъде в реалността.

„Музиката на Ерих Цан”

Случвало ви се е някоя миризма внезапно да ви напомни за нещо, което сте считали за отдавна забравено, нали? При героя на Лъвкрафт е точно обратното – той търси миризма, която да го отведе до място, чието местоположение не само, че е забравил, но и не може да намери на никоя от картите. Това е една уличка, името на която в превод от френски означава „На прага” (научаваме това отново благодарение бележките под линия на преводача), би могла да бъде метафора на тогавашното физическо и материално положение на героя, ако всъщност не бяха съвсем реалните ѝ обитатели, както и музиката на един ням виолончелист. А и кому ли са нужни думи, когато музиката ще разкаже всичко, оказало толкова силно влияние върху живота на главния герой? Музика, мрак и мълчание, в които се раждат чудовища. Чудовищата на собствените ни страхове.

„Кошмарът на Ред Хук”

Историята започва с един прекрасен цитат от уелския писател Артър Макън. Кой е той можете да разберете и от бележката под линия на Адриан Лазаровски. Въпросният цитат ни подготвя за това, че ще тръгнем по стъпките на древното познание.

Отново благодарение бележките на преводача, разбираме нещо прелюбопитно – този разказ е обявен „за политически некоректен заради авторовото отношение към някои етноси.” Нищо ново, нали? Та дори използването на думата “negro” (негър) се счита за обидно. Особено когато е много близо до действителността. Тук ще направя една скоба извън книгата, подредена от Лазаровски, за да покрепя твърдението му. Това е превод на част от ревюто на С. Т. Йоши за сборника „Класически хорър истории”, събрана от Роджър Лъкхърст в личния сайт на ревюиралия:

„Колкото до подбора на историите, то е изключетелно – с изключение на включването на „Кошмарът на Ред Хук” (1925 г.), просташки претенциозна и скалъпена история, която почти всеки последовател на Лъвкрафт разглежда като една от най-лошите му приказки. Изборът на тази история е особено неправилен, защото Лъкхърст признава, че неговата селекция „първоначално е фокусирана върху работите на Лъвкрафт след завръщането му от мъчителните му години в Ню Йорк през 1926 г.” Защо с изклюение на „Ред Хук”?  Очевидно е, че тя въплъщава „ангажирането на Лъвкрафт  с действителния град Ню Йорк.”

Че кой му дава право на Лъвкрафт да описва реалността? Нека си пише ужасите там. И всъщност, точно това прави. Героят му, детектив Томас Ф. Малоун, има странни прояви на паника, които първоначално се обясняват със срутването на няколко тухлени сгради върху негови колеги по време на полицейска акция в квартала, чието име носи разказа и в който (отново благодарение на преводача научаваме този факт) Лъвкрафт е живял известно време. Тук точно следва много интересно авторово предупреждение – истинската причина за пристъпите на детектива не може да бъде разбрана от хора без въображение. Но ние, почитателите на творчеството на Лъвкрафт, ще разберем всички тези странни ритуали и видения на героя му. Не защото сме луди (е, винаги е спорно, но успокояващо е твърдението, че такава диагноза няма), а защото знаем каква е целта на автора, когато описва такива видения. Със сигурност – не и евтината сензация като забито в гърдите на вампира знаме на държавата Х. Лъвкрафт отново ни кани на едно пътешествие из дебрите на човешкото съзнание, чиито граници не винаги са ясно очертани.

„Сянка отвъд времето”

Отново сме в света на сенките. Този път към тях ни водят спомените на университетски преподавател, който пет години е страдал от амнезия. Всъщност, по-точно е да се каже, че близките му страдали от тази негова амнезия. Завещавайки спомените на сина си – единственият близък човек, който не го е изоставил, - той разказва своята история, която далеч надскача брътвежите на един луд, а проследява исторята на... Е, стига толкова спойлери. Това е новела, която изисква съсредоточаване при прочита и не можете да прехвърлите ей така, между другото. Това не е история за обикновена амнезия, нито стандартно раздвоение на личността. Това е едно пътуване, както в познати и непознати светове, така и в тайните ъгълчета на човешката психика, за които водейки „нормален” живот, все не намираме време.  Свръхвъзможностите на героя по време на този меко казано странен период през живота му съвсем не са от онези, които биха ви се искали да притежавате, колкото и апетитно да звучи:

„Бил съм в състояние да запомня – при това до най-малката подробност – съдържането на всяка книга само като разлистя набързо страниците ѝ, а умението ми светкавично да пресмятам и боравя със сложни числа било изумително.”

Интересното не само в тази история е, че Лъвкрафт, за разлика от аматьорите, пишещи в жанра на ужасите (хоръра), не се задоволява с евтини сензации от екстравагантни съновидения. Напротив, героите му не се спират пред никакви трудности, за да разгадаят причината за тях. В повечето случаи тези герои са изключително добри учени и дават най-доброто от себе си, за да намерят сходни факти, с които да сравнят собствените или на приятелите си преживявания отвъд границите на стандартния живот.

В заключение, искам да ви уверя, че ако още не сте чели „Планините на безумието”, то можете да се подготвите за път. Експедициите, които ви предстоят надхвърлят всички познати от вестници, списания, че дори и книги и филми приключения и открития. Колкото и оксиморонно да звучи, визуалните ефекти от нея са далеч по-въздействащи от триизмерното кино. Без значение дали четете с или без очила. Стига да обичате непознатото, тайнственото и дори плашещото и да повярвате, че в него има повече естетика, стига да сте готови за смяна на гледната точка по отношение на наложените шаблони.