Издателство „Колибри”
Година – 2013
Превод – Жечка Георгиева
можете да прочетете
и тук
Да се пише за Томас Харис и за „Мълчанието на агнетата” е може
би ненужно – едва ли има полуграмотен човек, който да не познава великолепния
образ на Ханибал Лектър. Е, останалите –
Кларис Старлинг, шефът ѝ Крофорд, Джейм Гъм (първоначално изплуващ под наименованието
Бъфало Бил), както и второстепенните персонажи може да са избледнели с
годините, но изключително интелигентният канибал е емблематичен и не се забравя
така лесно. И все пак, Вие бяхте ли запомнили шестте пръста на лявата му ръка?
Истината е, че преиздаването на книгата двадесет и пет
години след написването ѝ беше крайно необходима. Точно защото има всевъзможни
кино и телевизионни версии по нея. И все пак, за всеки четящ това не е
достатъчно, за да си припомни невероятното майсторство на Томас Харис,
изключително добре преведено от Жечка Георгиева. Само помислете за думи като
„жълтозъбоусмихнат”! Точно така трябва да се преведе, нали? Да, но тази
констатация е факт на готово, а когато трябва да го направите, едва ли ще Ви
хрумне точно този неологизъм от пръв прочит. Бележките под линия на преводача
също не са за пренебрегване. Те допълват онова, което не е задължително да
знаем като информация, колкото и да ни се иска.
В новото издание на „Мълчанието на агнетата” има и един
невероятен бонус – бележка от автора. Чисто биографична, тази бележка ще
помогне още малко за разгадаването на тази сложна и интересна личност, защото
каквото и да говорим за Ханибал Лектър, той е това, което авторът знае и може
да претвори в образа му.
Много ми се иска да проследим още веднъж как пред нас се
появява Ханибал. Първо, неговата килия – факт е, че няма нищо общо с тези на
шизофреничните полуидиоти от съседните килии, на които той може да въздейства и
от разстояние. „Виждайки” (точно този ефект постига Харис) рисунките по стените
му и отрупаната с книги и списания маса, някак неволно забравяме, че той е
убиецът на девет човека и започваме да му симпатизираме. Нещо повече, дребното му,
жилаво тяло, което кара дори младата стажантка от ФБР Кларис Старлинг да търси
нещо общо със себе си, пронизващия зад намордника или хокейната маска поглед,
постепенно дават плътност на образа, който на моменти можете да определите като
картина на сюрреалист:
„Доктор Лектър беше по
бяла затворническа пижама в бялата си килия. Единствените цветове вътре бяха
косата, очите и червената му уста, на едно лице, невидяло слънце тъй дълго, че
се сливаше с околната белота, а чертите му сякаш висяха във въздуха над яката
на пижамата.”
Постепенно се разкрива и могъщият му интелект, с който може
да манипулира не само шизоидни убийци. И откъде идва тази сила? Сигурно, ще си
помислите – след толкова изчетени трудове, след толкова сериозна практика, как
иначе? Да, съгласна съм, но има и нещо друго, което на мен лично ми се бе изплъзнало.
Макар и осъден до живот, макар и невиждал слънце дълго време, той е свободен и
тази свобода е формулирана така: „Мислите
му бяха освободени от страх и човещина. Доктор Лектър беше свободен човек.”
На фона на зверските убийства с одрани кожи, скалпирани
глави, какавиди на нощни пеперуди в устите на жертвите, транссексуалният Джейм
Гън (! Внимавайте, не бива да го наричате Джеймс), изглежда направо скучен и
смешен в сравнение с Ханибал. Дали подобно на Мартин Скорсезе, когото медии
нарочиха за отговорен за чара на мафиотите, Томас Харис няма да бъде обвинен за
привнасяне очарование в портрета на един масов убиец? Едва ли – това е личен
прочит. Никъде в произведенията си писателят не дава своята оценка и не
изразява своите чувства към героите си. Той ги обрисува реалистично, а това как
ще ги възприемат читателите е въпрос на лично светоусещане. И прочетени книги.
Съветвам Ви, колкото и големи почитатели да сте на Харис,
колкото и пъти да сте препрочитали „Мълчанието на агнетата”, да не пропуснете
да имате и това издание в библиотеките си. И то не само за украса – корицата от
Стефан Касъров е невероятна, но не с това се изчерпва красотата на книгата,
нали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар