Андрея Илиев – „С убиец на борда”

Издателство – Gaiana book&art studio

Година -2013

можете да прочетете

и тук

Едва ли има почитател на съвременната българска литература, за когото името на Андрея Илиев да е непознато. Обикновено го свързваме с криминалните му романи и разкази, а аз последно Ви разказах за неговия роман „Да събудиш динозавър”. Днес обаче ще говоря за неговите разкази в стил фантастика, фентъзи и хорър, за които бе логично да излязат от печат точно от това издателство. Gaiana book&art studio е сравнително ново, но на него дължим списанието Dracus, специализирано в издаването на такава литература.

Първият разказ „Аджин” може и да Ви накара да проверите в гугъл значението (що за джин би било това), но аз Ви съветвам да прочетете разказа. В стила на легендите от изтока, момче-бедняче, без дори и да си е помислило, се сдобива с това духче. Нормално е дори самото то да не си вярва, какво останало за обкръжението му, още повече, че често е под влиянието на упойващи вещества. Ето как Андрея Илиев успява да свърже криминалната хроника с нещо свръхестествено, без да звучи нелепо. А „чир!” ще продължава да звучи в мислите Ви дълго след като сте прочели разказа.

Следващата история „Пеперудата” ще ни напомни за вечния льольо, на когото никой не обръща внимание, докато не се случи нещо, което да преобърне спокойния им живот. Обикновено осъзнаването настъпва бавно, а последствията са необратими. „Шукулааат!” Простичко, наивно – както искате го наречете, но не бързайте да се присмивате.

„Момичето” е осъвременен вариант на градската легенда за войника, срещнал булката-призрак. За разлика от устните разказвачи, Андрея Илиев дълбае много по-надълбоко в човешката психика и с героя си потвърждава твърдението на Стивън Кинг, че създаваме страхове, за да се преборим със своите (цитирам по памет).

„Самодива със синя барета” пък е един елегантен реверанс към красивото в женското начало, неосквернено с грозни думи като „еманципация”. А аз съм сигурна, че когато отидете на Самодивска поляна ще бъдете малко по-внимателни, без значение от кой пол сте.

„Вещица” вече е друг поглед към наранената женска душевност. Към жената, останала беззащитна и обругана от несправедливостта на живота. Тя може и да продаде душата си на дявола, но знае кога да спре и саможертвата ѝ не е напразна.

„Истината за тримата братя и златната ябълка” е много приятна фантастика, разказана ни с чувство за хумор, която ни напомня колко несъвършени сме ние, хората, и колко лесно можем да бъдем подлъгани, когато не само не се срамуваме, но и парадираме с невежеството си. А приказките остават, но не за да се повтарят до втръсване, а за да бъдат преработени от майстори на разказа, какъвто очевидно е Андрея Илиев.

Титулният разказ „С убиец на борда” е  фантастика, създадена по правилата на старата школа (ако повече Ви харесва – олд скул). Мечтата на човечеството да открие сродна на Земята планета и интелигентни форми на живот вече е факт, но ... Винаги има по едно „но”, което разграничава фантазията (не фантастиката) от реалността. В този разказ прави впечатление и красивата графика, изградена от диалозите. Не знам дали е била преднамерено търсена от Андрея, но по-важното е, че се е получила. Ние, читателите, сме консуматори и поглъщаме крайния резултат. Друг е въпросът как точно.

„Те още бдят” – смес от фантастика и фентъзи. Отново претворена в съвременен вариант легенда. Едно младо семейство, което трябва да се радва на прекрасния си меден месец на дива планета, през който и двамата партньори са получили най-доброто от хобито си, а като бонус – и положителен тест за бременност, решава да се отклони от курса. За отклоненията и цената, която плащаме за тях, разказана увлекателно и пораждаща много въпроси.

„Ето това е живот!”  може да се определи като иронично-еротична фантастика.  Извънземни форми на живот си отглеждат за домашен любимец ... човек. Колко ценни могат да бъдат някои от течностите, отделяни от човешкото тяло? Могат ли хиляда години изгнание да се сторят невъзможни или дори тогава търсещият дух се стреми към своите цели? Може би, тук ще откриете еротика. Или ирония към еротичната нагласа на човечеството? Прочетете го както Ви харесва.

С „Нестинарка” Андрея успява да ни напомни, че нестинарството е ритуал, често бъркан с християнски, но в същността си е езически. Един друг поглед над изпадането в транс от тези танцьори върху жарава. Едно напомняне за границата между здравия разум и свръхсетивността. И най-вече – майсторски разказана история от познавач на традициите в българския бит.

„Истината за червената шапчица” може да бъде в един цикъл с „Истината за тримата братя и златната ябълка” и „Ето това е живот”. Отново чуждопланетен разум се намесва в историята на човечеството. А отговорът на въпроса доколко този разум ни превъзхожда, вече остава за читателя. И тази история няма да Ви разочарова, макар и до някъде да сте подготвени за нея след прочита на гореспоменатите.

„Той Адам, тя – Ева” пък е „обратната страна на медала”, както се казва. Земляни кацат на чужда планета. А кого срещат там и дали имат право на избор? Правото на избор винаги съществува. Зависи как точно земляните го разпознава(ме)т и какво правят. Героите в тази история са убедени, че не са сгрешили в своя. А историята може и да го докаже, колкото и наивно да прозвучи след време.

„Шантава история” говори сама за себе си още със заглавието. Наистина е шантава, но не е и бълнуване от несвързани фрази, парадиращи за (пост) модернизъм. Съвсем логично и последователно авторът ни води към разкриването на случай, който няма да се окаже толкова прозаичен.

Всички тринадесет разказа в тази книга са уникални сами по себе си, но и същевременно свързани. Не толкова като тематика или жанр, колкото от разказваческите умения на Андрея Илиев. Той може да ни преведе и през най-заплетените истории, за да ни доведе до финал, в който неминуемо вече сме ангажирани като читатели. Лекият му изказ, в който спазва правилото да пише така, както говори, но без паразитите на ежедневната реч и уменията му на психолог, тънък познавач на човешката душевност, както и познанията му по отношение на легенди и обичаи в нашия (а и не само) фолклор, могат да ни отведат далеч от Земята или докато стъпваме по нея да се озовем на небето – и буквално, и метафорично. 

И да не забравя - имам си лично посвещение и автограф от Андрея! :)