неделя, 12 май 2013 г.

Андрея Илиев "Да събудиш динозавър"



Издателство „Световит”
2008 г.
можете да прочетете
и тук

Спомняте ли си булевардните романи от и за времето на прехода? Какво беше характерно за тях? Евтина сензация и лебедова песен за престъпници. Хайде, моля ви се! Едва ли има човек, който по един или друг начин да не се е срещал с тези „обаятелни сладури”. Но не за лични и личностни истории ми се говори, а за начина, по който свикнахме да ги виждаме описани в литературата от времето, което споменах. И всичко това, поднесено с толкова ограничен речников запас и толкова далеч от литературата, че като нищо можете да махнете с ръка и да кажете, че такива книги не четете. И точно тук ще сгрешите. Защото има и истински писатели, които знаят как да опишат това време и то не само обективно като фактология, но и с фин усет към психологията. Такъв автор е Андрея Илиев, а книгата му е „Да събудиш динозавър”.
История за отвлечено дете, внук на бивш генерал, чието прозвище „Динозавъра” разкрива по-голяма част от същността му, представена от две гледни точки – на двама, отхвърлени от системата специалисти, преквалифицирали се в частен детектив и обикновена мутра. Реално погледнато, една и съща история. Какво толкова има за разказване? Именно различията между двамата герои представя не само историята, но и цялото време в разгърнат план. Андрея Илиев не разказва. Той показва, а изводите остават за читателите. Знаем, че това е основен принцип на добрия разказвач. Поставяйки героите си в различни ситуации,  авторът ни връща към миналото им, защото знаем, че точно там ще намерим отговора на въпроса какво ги е направило такива. Но тази ретроспекция не е с цел оправдаването им, а за завършване на психологическите им портрети. Както казва детективът:
Излязъл от системата и тъй като бил гладен, хванал се на хорото. Глупости… Знам по себе си. Винаги има избор.”
Личният избор и на детектива Деков, и на мутрата Йорданов (авторът ще ви напомни кой използваше обръщения на фамилия) не предполага някаква промяна у тях. Андрея Илиев не идеализира единия за сметка на другия. Напротив. Много често жаргонът във вътрешните им монолози и подходът им към конкретни ситуации могат да ви подведат и да си кажете за „добрия”, „и този не е стока”. И въпреки това, защитаващи принципите на личностната си ценностна система (защото дори и противна на здравия разум, дори и изродена, тази система съществува и у престъпници, превърнали се в садисти), те допълват щрихите на един период от историята ни, с който не можем да се гордеем, но не можем и да пренебрегнем. Предполагам, че има и доза художествена (подчертавам тази дума ненапразно) измислица, но и тя не стои като кръпка. Напротив, само прави сюжета още по-реален, колкото и оксиморонно да звучи това.
Нищо в книгата не „увисва” напразно. Всеки един, дори незабележим на пръв прочит, детайл има своето място и ви напомня за себе си по време на повествованието. Няма да правя евтини сравнения на книгата с други произведения на изкуството. Тя, сама за себе си, е шедьовър, който ми се иска да бъде прочетен от повече хора, било за да научат какво се е случвало в онези години, било за да се научат как се пише без излишни пози и тромав флирт с читателя. Последният може да усети кога историята го увлича и кога му се натрапва менторски, без да провокира никакъв интерес. Той не се среща със станалите досадни супергерои. Напротив, запознава се със съвсем обикновени хора, с техните слабости, които никак не са чужди на всяко здравомислещо същество. Например Деков, съвсем в традициите на добрата стара школа за писане на криминални произведения, неведнъж упреква себе си за недостатъчно бързите си реакции. Докато търси престъпниците, той намира и собствените си слаби страни.
Не е за пренебрегване и подходът, с който авторът описва второстепенните герои в книгата си. Те не са фон от неодушевени предмети. Личната, но съвсем сбита, а не досадно разтеглена, биография на всеки един от тях и начинът, по който допълват както главните действащи лица, така  и самата история – и лична, и общочовешка - ги прави толкова живи, че дори можете да разпознаете типажи, които ако не сте срещали, то поне сте чували или чели за тях. 
Прави впечатление и личното усещане за справедливост, което има авторът. Краят на романа му съвсем не е с щастлив, но на тези, на които им се полага да живеят още (никой не може да каже малко или много е това) им се предоставя шанс да променят начина си на живот. И то забележете – от реплика, изпусната от един от най-противните типажи в романа. Колкото до другите, за които вече няма никакъв шанс, те си получават заслуженото. Но тази справедливост не е раздадена ей така, напразно, с цел авторът да изпъкне като върховен алтруист, а съвсем логично следва хода на историята в цялост.
„Да събудиш динозавър” е книга, която си заслужава да прочетете. Предвид лекия, непринуден, но много прецизен стил на автора, това няма да ви отнеме много време. Но не бързайте и не четете диагонално, както забелязвам, много хора го правят напоследък. Имайте предвид, че всяка дума има своето място и без нея нещо ще ви се загуби.