Милорад Павич „Пейзаж, рисуван с чай”

Издателство „Алтера/Делта Ентъртейнмънт ЕООД”

Преводач – Русанка Ляпова

можете да прочетете

и тук

Вече съм свикнала да играя по правилата на Павич докато чета и неведнъж до сега споделях удоволствието от тази игра. И не оставайте с погрешно впечатление – тези правила няма да ви ограничат. Можете да четете така, както ви се харесва, но за разлика от книгите-игри (не са за пренебрегване, но те са друга тема), няма опасност да стигнете до задънена улица или направо да бъдете убити от някой от героите. Само мозъкът ви може да експлодира от толкова информация, която ви се налага да обработите. И тогава въобще не се питате къде е границата между факт и фикция, защото те се преплитат умело. И не само защото мъжете „захапват брадите си”, за да изплуват от разбития кораб и да се изкачат до Света гора.

Вече се научих да търся думите и да правя разлика между мъжка и женска част на книгата („Хазарски речник”), да си измисля 101-вия финал от роман със сто финала („Уникат”), да довършвам разказите от интернет („Стъкленият охлюв”) или да търся улики („Другото тяло”). Сега пък имам свободата да чета водоравно или отвесно, както ми се харесва, докато се запознавам с „Пейзаж, рисуван с чай”, вдъхновен от посещението на Милорад Павич в Света гора и Хилендарския манастир.

За да не се загубя в думите, ще си повтарям често този цитат:

„Надявате се, че езиците ще ви свържат със света. Но не езиците свързват хората; тях на два пъти ще ги учите и на два пъти ще забравяте за тях.”

Е, езикът е един, но какво разбираме когато казваме нещо, зависи само от нас. А може би на моменти ще долавяме тишината, защото както повечето пишещи сред нас знаят (друг е въпросът дали са се замисляли или прилагат на практика):

 „Едно от решаващите качества на великите писатели е мълчанието за някои неща.”

Точно тук е ключът към решаването на кръстословицата. Да разберем какво е премълчал, несъмнено един от най-увлекателните писатели, които съм чела Милорад Павич, и да го намерим някъде. Къде ли? Струва ми се в собствените си познания и начин на възприемане на света. Докато следваме пътищата на киновитите и идиоритмиците – създателите на Хилендарския манастир - в тяхното разделение и осъзнаване на разликата между мълчанието и тишината към бъдещето или пътя на Атанасие Силвар, започнало със сина му и кръстосващо пътища с тези на други пътници, но в крайна сметка, винаги  към миналото по маршрут, видян в сънищата („нощем по-добре се вижда в миналото от денем”) ще можем да направим и своите пътувания, защото ако има нещо, което безспорно е „запазена марка” на писателя, то е съотнасянето на философски и естетически проблеми от глобалното към локалното и обратното. Имам предвид – от историята на цели племена до историята на една обикновена личност и обратното. Защото всеки изживява своя ад или своя рай, но не и без да осъзнае, че е свързан (и водоравно, и отвесно) с останалите хора – не само в семейството, а в света като цяло.

Обикновено, прозренията идват в края. Тогава, когато сенките са три, защото има три слънца. Както казва Павич, самите ние можем да се досетим кое е това място.