понеделник, 6 май 2013 г.

Йордан Радичков "Всички и никой"


можете да прочетете
Издателство на Отечествения фронт, 1976 г.
(тежко наследство - и преносно, и буквално)

Едва ли сред четящите тези редове има някой който да не е запознат с творчеството на Йордан Радичков. Ето и неговата страница в „LiterNet, ако имате нужда от повече информация. В романа му „Всички и никой”, издаден през 1975 г., отново се срещаме с неговото разказваческо майсторство, което по мое скромно мнение, никой още не е достигнал. Леката напевност в описанието на природни картини, прякото диалогизиране с читателя и овладените изразни средства, които не са разхвърляни безразборно, а са като фон, върху който реди като в пъзел най-красивите думи, които сме чували някога или сме забравили в бързото си ежедневие.
Силно впечатление прави разместването на ролята на метафората и сравнението в описанието, например, на „ламята”, наречена „Крайградска вилна зона”. Авторът дава живот на това ново чудовище и веднъж сравнил го със змей-горянин или огнедишаща ламя, вече персонифицира това създание и превръщайки го в метафора, така се спира на всеки детайл, че вече сте убедени в това, че сте се срещали с него. Как ви е подействало, вие си знаете. По-интересното е, че Йордан Радичков е единственият, описал го по този начин.
Криминален сюжет, преливащ от глобален към локален проблем и обратно и съчетан с хорър (хм, едва ли Радичков би го нарекъл така, ако беше жив) или характерен за магическия реализъм (появата на дявол с мъртва сврака в ръка) елемент, за пореден път ни убеждава в психологически издържаните образи на героите му. Тук няма да намерите описанието на косата (примерно) на една страница, а две-три по-нататък – на очите на героя, като в сюрреалистична картина. Напротив, водопад от точно подбраните думи помага на читателя да „види” този герой и да разпознае в него ако не себе си, то хора, които познава.
Няма шум, който да убегне на Йордан Радичков. От крясъка на враните през истеричните кискания на циганките и умелите имитации на неразбиращия млад човек, стrадащ от паралич до клепалото на църквата, всичко  е намерило своето точно място в произведението и то забележете – без да използва нито една ономатопея, която обикновено оживява картината. Сигурно, защото владее достатъчно добре и достатъчно на брой думи, с които да придаде тази живост. Дори и да имате проблем със слуха, „вътрешното ви ухо” ще долови тези шумове. Убедена съм в това.
Интересен е и Радичковият подход по отношение на ретроспекцията. Връщайки се назад като място, всъщност връща читателя и назад в историята за да придаде нужната живост на отскоро населената църква – населена при това от съмнителни „типове”, - която вече някак логично е наричана манастир. Нейното клепало е част от общата шумова картина, за която споменах по-горе.
Използването на архаични думи не стои като кръпка от скъп костюм върху стар панталон, а освен че преливат в мелодията на разказа, за която вече споменах, напомнят за значението си, което и до днес би столо на място. В проза като Радичковата „втори” или „доведен” баща би накъсало звученето ѝ, докато „отчов” прелива плавно. Както разбираме по-натам в произведенеито, има и хора, които стоят настрана от новото време (да се разбира – социализма) и искат да задържат старото, за да не бъдат изтръгнати от корена. Дали този подход на Радичков не е неговият начин да не бъде(м) изтръгнати от корена?
Етническит проблем не е от вчера и ако днес гласове на будни българи като Георги Господинов алармират за отговора на всеки по отделно, то чуйте какво казва Йордан Радичков:
„нали те (циганите) първи тръгнаха с властта?”
Всъщност, интересно е побългаряването на онзи Троянски кон. Той се е превърнал в куц кон, с който властта се опитва да държи под око циганите. Доколко успява, ще разберете, ако прочетете, но определено времето, когато е писана книгата „Всички и никой”, не е предполагала толкова смели щрихи по отношение на „властта”.
Във „Всички и никой" се запознаваме и с колективния образ на иманяря. Човек със замечтан вид, който може да изкопае емята, но не задвижван от мускулите, а от страстта си. Силата му е „светла и поетична”.
Другият обобщен образ е този на Свободата.
„Можеш само да я чувстваш, както чувстваш дъха на късното есенно сено, напластено покрай реката, но не можеш да я пипнеш с пръст.”И на тази свобода не бива да се гледа като на даденост. „Трябва да я пазим от телесни рани, т.е. себе си да пазим от неочаквани удари.
Няма да развалям удоволствието с думи, добавени от мен. Тези на Радичков са достатъчни.
Действието в книгата се развива във взаимно преплитащи се кръгове, като при всяко споменаване на единия кръг, той се свива все повече, докато всички се превърнат в неколкократно повтаряна точка.
А накрая, ето и един цитат от „Малък послепис” в книгата:
„Читателю, през живота си повече съм чел, отколкото съм писал, затова от личен опит зная, че читателят във всяко отношение е много по-криминален и от най-криминалния автор.”
Приятно четене – гарантирам ви това!