четвъртък, 9 май 2013 г.

Хуан Пабло Вилялобос „Пир в бърлогата”



можете да прочетете
Превод – Нева Мичева
Издателство „Жанет 45”

Сега ще ви призная каква беше първата ми мисъл, след като се запознах с някои от ревютата за тази книга – хитър латинос, най-лесно може да се манипулира публиката, като се разказва от името на дете. Кой не би симпатизирал на едно хлапе? Вече бях прочела „Странна случка с куче през нощта” на Марк Хадън и си мислех, че съм подготвена. Напразно.
Минироманът, както го определя „Deutschlandfunk,  на  Вилялобос, майсторски преведен от Нева Мичева, е всичко друго, но не и манипулация. Няма как да ви стане симпатично хлапе, което с удоволствие разглежда различните начини за обезглавяване на хора и намира в тях нещо „енигматично”. В следващия момент обаче, и вас ви присвива стомах, точно както и момченцето, разбирайки, че това неразположение е психосоматично, тъй като си няма майка. И това – без никакъв хленч от негова страна. Нали е мъжкар? И трябва да го докаже на татко си.
Ей такива едни, съвсем противоречиви чувства ме връхлитаха, докато четях и направо се замислих дали аз не се нуждая от помощта на психиатър. Но не това е интересното в случая. Когато хлапето с име Тотчли (в превод от науатъл, заек), главен герой в произведението, е син на Краля, да де на наркокрал (това е прозвището на баща му), и учи уроците си съвсем не традиционно – например, уроците си по анатомия взима като отгатва дали куршум в съответната част на тялото ще го превърне в труп, ще го остави жив или резултатът ще бъде с „неясен изход” – не можете да кажете дали му симпатизирате или се боите от това, че пред очите ви израства още един престъпник. Но има нещо далеч по-важно от такива личностни преживявания. Целта на автора, както споделя в епилога, е да покаже на бъдещето си дете (за щастие, има две), а предполагам и на света, че реалността в родината му е неподправена и не може да мине просто за сюрреализъм. Фактите са факти и следват основния лайтмотив на произведението му, „Просветените знаят много за книгите, но нищо за живота.” Съвсем логично е той да не се ограничи само с книгите, нали? Там и без това голяма част от престъпниците са толкова обаятелни, че няма как да не ви замаят  и да забравите що за болен мозък имате пред себе си.
Учудващо е, че едно толкова самотно дете, което познава шестнадесет човека (без да брои труповете), има изключително подреден свят, в който нещата са класифицирани с прилателните: „мерзко, покъртително, опрятно, мистериозно и енигматично.” Едва по-късно, когато за първи път научава за лъжата на баща си, се появява и „злополучно”. Преди време, в разговор за похватите в литературата, един приятел сподели (не е само негово мнение, разбира се), че динамиката на едно произведение може да се проследи именно чрез прилагателните. Факт. А динамиката на „Пир в бърлогата” следва един строен ритъм, ненарушаван по никакъв начин, особено пък с излишно многословие. Защото авторът знае как да борави с думите, а преводачът определено е съумял да запази това умение и на български (това имах предвид, наричайки превода на Нева Мичева „майсторски”).
В този ред на мисли, създал квалификации за различните истории, с които го среща ограниченият му на пръв поглед живот, главният герой може да ви „обезглави”, та макар и метафорично, с открития като тези, че свобода, равенство и братство се идентифицират с рязането на глави; „гилотините са за крале, а куршумите за президентите”, онемяването „на куб” е начин да протестирате, а и не на последно място, нещо, което ми се иска всеки (особено всеки сред пишещите) да запомни:
„Почваш да повтаряш нещо и ако още ти харесва като стигнеш до сто, значи става.”
Сигурно натурализмът в неосопоримия факт, че всеки каприз на детето се задоволява с едно твърдение - на баща му никой не може да откаже, - ще ви дойде в повече. Особено като разберете как в крайна сметка наред с цяла стая за шапки, екзотични животни в собствения си зоопарк и други глезотии, главният герой се сдобива с два либерийски хипопотама джуджета, за които толкова мечтае. Особено пък видът, в който ги получава. Но ще ви спестя спойлерите.
Точтели проследява събитията в живота си безпристрастно, с точността на хроникьор и е категоричен в присъдата си само в края на произведението, когато се оказва, че сред хората от най-близкото му обкръжение има предател. Тогава детето заявява, че виновен за всичко е баща му. Присъда, която може би е по-тежка от смъртната или дори от доживотен затвор (оставете ги вие тези, че докато човек е жив, има надежда). Защото когато някой е осъден от собствения си син, няма помилване. В тази нетрадиционна метафора авторът закодира заявеното в епилога: „предварителна молба за прошка, в случай че изляза лош баща.” А само той ли?
Не е за пренебрегване и фактът, че книгата завършва с Именник, съдържащ превод на имената от науатъл (езикът на ацтеките), които ще разберете, че не са напразно нахвърляни.
Защо да прочетете „Пир в бърлогата”, при полжение, че и по нашите улици не е много спокойно? Е, не се търкалят глави и не се налага да разпознаваме трупове по части, които се показват по телевизията (за късмет), но нужно ли е да чакаме до тогава? А и защо да не разширим малко собствения си светоглед? Нали не сте забравили, макар и превърналия се в клише, израз „ефектът на пеперудата”?
Както казва Бран в неговото ревю,  книгата се чете „буквално за един час”, но мисля, че след време ще я препрочета с удоволствие.