Издателство „Изток-запад”
Година 2013
Преводач – Светла Христова
можете
да прочетете
и тук
За личните ми
пристрастия към Сафон съм споменавала неведнъж. За последно, през декември 2012
г., когато с много патос (какво от това, че не е за препоръчване) ви разказах
за любимия ми и до днес негов роман „Марина”. Когато тази година
„Изток-запад” започна да ни подготвя за предстоящото издаване на „Принцът на
мъглата” – първата творба на Сафон, си признавам, че усетих нетърпението,
присъщо на малките деца. Когато вече книгата беше в ръцете ми, си отдъхнах, че
виждам отново името на Светла Христова като преводач. Често тази професия
остава някак в сянка, но онези, които обичат четенето знаят много добре каква е
ролята й за една книга.
Ще започна с
комплимент към художника на корицата (също много важна част от една книга)
Любомир Пенов. Дори и никога да не сте чували за Сафон, дори никога да не сте
чели гръмките, но основателни препоръки на Христо Блажев и Благой Иванов, то
корицата няма как да не прикове вниманието ви. А сега, когато вече прочетох
книгата, твърдя, че е най-добрата илюстрация за съдържанието й. Ето я и
оригиналната корица на първото му издание.
Мисля, че не
е за пренебрегване фактът, че книгата е спечелила няколко награди, сред които
„Edebé” през 1994 г., както и че е изборът на Американската Библиотечна
Асоциация за „Най-добра художествена проза за младежи” за 2011 г.
И така,
отгръщам първа страница и с удоволствие попивам всяка дума от „Бележка на
автора”. И книгата, като всичко пребивавало на Земята, има своя история и не
само от нездраво любопитство, се интересувам от нея. Какво научаваме от тази
бележка? Че това е книга, написана още в началото на писателската кариера на Сафон
– 1992 г., - но наличието на проблем с правата върху първите му книги забавя
чаканата от читателите му по цял свят среща с това произведение. Е, добрата
литература няма срок на давност и никога не е късно да бъде прочетена. Освен
това, „Принцът на мъглата” е с етикет „юношеска литература”, но както казва
авторът, „разказваческото изкуство не
познава възрастови ограничения.”
Замисляли ли
сте се кога едно дете се разделя с детството си? Струва ми се, че
най-основателният отговор е – когато осъзнава, че не е безсмъртно, когато
смъртта разклати основите на неговия иначе идеализиран свят. Така се получава и
с трите деца в тази история, които заради войната се преселват с родителите си
в нов град. Град, който не предлага кой знае какви приключения, но поне е малко
по-встрани от най-голямото зло, сътворено от човечеството.
В началото
новият живот върви за децата някак мудно и без очакване на приключения,
но постепенно котка, паяци и странна градина от каменни статуи на циркови
артисти ще започне само да ви подготвя за едно имагинерно, но толкова
реалистично описано приключение, че несъмнено ще повярвате, че се е случило.
Нещо повече, ще станете част от него, докато яхнали въображаемо колело ще
последвате две от децата на семейството и техния нов приятел до останките на
потънал кораб и ще се гмурнете заедно с тях в студените води, докато
същевременно преживявате тревогата на родителите заради инцидент с по-малката
им дъщеря. И всичко това през една мъгла, която е далеч по-мистична от всяка
друга, в която сте се озовавали и далеч по-осезаема от образа, създаден от
символистите, например. Всеки един от образите, с които се срещате в началото
може да ви изглежда съвсем измислен, но Сафон умее да му вдъхне живот и да го
направи част от обкръжението не само в книгата.
До къде може
да стигне човешкото въображение? До къде могат да ви отведат необмислените
обещания, които не сте изпълнили? До колко човек е подготвен за загуби? Все
въпроси, чиито граници Сафон изследва, докато развихря разказваческите си
умения и с подхода на професионален психолог проследява промените в психиката
на героите си, която трябва или да разширят, или да загубят играта на живот и
смърт.
Образите в
белетристиката на Сафон са запомнящи се, защото авторът не търси евтини ефекти
и натруфени изразни средства. С няколко щриха, направени с точно подбраните
думи, така точно уцелва онези центрове в мозъка, които ще развият въображението
и на най-закоравелия техничар, търсещ само научни аргументи за своя свят, че
вие можете да се закълнете – тези образи са някъде сред нас. Само до момента не
сме очистили сетивата си от излишна шлака, за да ги видим.
Краят на
историята не е никак щастлив (за разлика от поамериканчения ни вкус, свикнал на
бързо действие и „happy end”), но семейството отново е цяло, та дори и много променено след
перипетиите, през които минава. Ето, че е възможно да повярваме, че каквото и
да се случи, животът си заслужава да бъде изживян точно такъв, какъвто ни се
полага. Стига да поискаме. И да не забравяме. И да четем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар