сряда, 29 май 2013 г.

„Принцът на мъглата”, Карлос Руис Сафон




Издателство „Изток-запад”
Година 2013
Преводач – Светла Христова

можете да прочетете
и тук


За личните ми пристрастия към Сафон съм споменавала неведнъж. За последно, през декември 2012 г., когато с много патос (какво от това, че не е за препоръчване) ви разказах за любимия ми и до днес негов роман „Марина”. Когато тази година „Изток-запад” започна да ни подготвя за предстоящото издаване на „Принцът на мъглата” – първата творба на Сафон, си признавам, че усетих нетърпението, присъщо на малките деца. Когато вече книгата беше в ръцете ми, си отдъхнах, че виждам отново името на Светла Христова като преводач. Често тази професия остава някак в сянка, но онези, които обичат четенето знаят много добре каква е ролята й за една книга.

Ще започна с комплимент към художника на корицата (също много важна част от една книга) Любомир Пенов. Дори и никога да не сте чували за Сафон, дори никога да не сте чели гръмките, но основателни препоръки на Христо Блажев и Благой Иванов, то корицата няма как да не прикове вниманието ви. А сега, когато вече прочетох книгата, твърдя, че е най-добрата илюстрация за съдържанието й. Ето я и оригиналната корица на първото му издание.

Мисля, че не е за пренебрегване фактът, че книгата е спечелила няколко награди, сред които „Edebé” през 1994 г., както и че е изборът на Американската Библиотечна Асоциация за „Най-добра художествена проза за младежи” за 2011 г.

И така, отгръщам първа страница и с удоволствие попивам всяка дума от „Бележка на автора”. И книгата, като всичко пребивавало на Земята, има своя история и не само от нездраво любопитство, се интересувам от нея. Какво научаваме от тази бележка? Че това е книга, написана още в началото на писателската кариера на Сафон – 1992 г., - но наличието на проблем с правата върху първите му книги забавя чаканата от читателите му по цял свят среща с това произведение. Е, добрата литература няма срок на давност и никога не е късно да бъде прочетена. Освен това, „Принцът на мъглата” е с етикет „юношеска литература”, но както казва авторът, „разказваческото изкуство не познава възрастови ограничения.”

Замисляли ли сте се кога едно дете се разделя с детството си? Струва ми се, че най-основателният отговор е – когато осъзнава, че не е безсмъртно, когато смъртта разклати основите на неговия иначе идеализиран свят. Така се получава и с трите деца в тази история, които заради войната се преселват с родителите си в нов град. Град, който не предлага кой знае какви приключения, но поне е малко по-встрани от най-голямото зло, сътворено от човечеството.

В началото новият живот върви за децата някак мудно и без очакване на приключения, но постепенно котка, паяци и странна градина от каменни статуи на циркови артисти ще започне само да ви подготвя за едно имагинерно, но толкова реалистично описано приключение, че несъмнено ще повярвате, че се е случило. Нещо повече, ще станете част от него, докато яхнали въображаемо колело ще последвате две от децата на семейството и техния нов приятел до останките на потънал кораб и ще се гмурнете заедно с тях в студените води, докато същевременно преживявате тревогата на родителите заради инцидент с по-малката им дъщеря. И всичко това през една мъгла, която е далеч по-мистична от всяка друга, в която сте се озовавали и далеч по-осезаема от образа, създаден от символистите, например. Всеки един от образите, с които се срещате в началото може да ви изглежда съвсем измислен, но Сафон умее да му вдъхне живот и да го направи част от обкръжението не само в книгата.

До къде може да стигне човешкото въображение? До къде могат да ви отведат необмислените обещания, които не сте изпълнили? До колко човек е подготвен за загуби? Все въпроси, чиито граници Сафон изследва, докато развихря разказваческите си умения и с подхода на професионален психолог проследява промените в психиката на героите си, която трябва или да разширят, или да загубят играта на живот и смърт.

Образите в белетристиката на Сафон са запомнящи се, защото авторът не търси евтини ефекти и натруфени изразни средства. С няколко щриха, направени с точно подбраните думи, така точно уцелва онези центрове в мозъка, които ще развият въображението и на най-закоравелия техничар, търсещ само научни аргументи за своя свят, че вие можете да се закълнете – тези образи са някъде сред нас. Само до момента не сме очистили сетивата си от излишна шлака, за да ги видим.

Краят на историята не е никак щастлив (за разлика от поамериканчения ни вкус, свикнал на бързо действие и „happy end), но семейството отново е цяло, та дори и много променено след перипетиите, през които минава. Ето, че е възможно да повярваме, че каквото и да се случи, животът си заслужава да бъде изживян точно такъв, какъвто ни се полага. Стига да поискаме. И да не забравяме. И да четем.