Издателство – Рива
Година – 2008
Преводач – Дора Барова
можете да прочетете
и на страницата
Кавабата Ясунари, роден през
1899 г., е първият японец носител на
Нобелова награда за литература, която получава през 1968 г. В книгата е
поместена и речта му, произнесена при получаването на наградата – „Роден от
красотата на Япония”. Само четири години по-късно Ясунари се самоубива. Трудно
е да се разберат терзанията на гения, още по-трудно е да се проумеят тези на
един японец, предвид факта, че колкото и по-близо да отива Изтокът към Запада и Западът към Изтока, някои естетически категории остават неразбрани. Като например
тази на Акутагава Рюноске „извечната
красота на природата се отразява именно в очите миг преди смъртта.”
Романът „Гласът на планината”
(написан през 1956 г.) не може да бъде вписан в рамките на един класически, а
още по-малко – на един модерен роман. Разказващ простичко историята на
патриарха на едно семейство – Шиго, - Кавабата Ясунари не идеализира образа му
както са правили не един или двама български (защо да гледаме в паничките на
другите) автори. Напротив, не му спестява нито старческото оглупяване, нито
терзанията за собственото си семейство, с което живее под един покрив, приютил
както съпругата му, така и сина му, снаха му, дъщеря му и двете ѝ деца,
изоставени от зета. Изпитващ по-нежни чувства към снаха си, която му напомня
починалата любима, сестра на съпругата му, отколкото към дъщеря си; реално
осъзнаващ своето остаряване, Шиго се движи в своя свят по-скоро като наблюдател
на промените, случващи се както с него и съпругата му, така и с двете им пораснали
деца. Наблюдавайки и на моменти забравяйки прости неща от ежедневието си,
героят на Ясунари привлича вниманието на читателя върху следните общочовешки
проблеми: успехът в живота, чистотата на отношенията, красотата както на
природата, така и на човешките същества. За него тази красота е простота,
финес, истинност, топлина. Също така, в романа не е пренебрегната и военната
тематика.
Въпреки че героят на Ясунари
все още работи в семейната фирма, той има време да се спре и да открие в
природата онези дребни моменти на красота и величие, които до момента са му
убягвали. Той никога не е виждал трите знаменитости на Япония – Фуджи, залива
Мацушима и брега на Аманохашидате. „Зная, че ги има, но никога не съм ги
виждал.” Това не е вопъл, а по-скоро констатация на един човек, осъзнаващ, че и
неговият край наближава така, както и този на негови състуденти. В тези образи
авторът търси, а на места и иронизира своето отвращение от старостта и
грозотата. Единият състудент на Шиго е намерен мъртъв в хотел с по-млада жена
(вярвам, че след прочита на романа повечето мъже няма да въздишат замечтано,
уточнявайки, че това е начинът, по който искат да умрат). Друг пък скубал всеки
бял косъм на главата си, докато не я загубил изцяло. Едва когато бил
хоспитализиран в клиника за душевно болни, му прокарала черна коса, но малко
след това починал. Трети пък се е пропил толкова много, че с него не може да се
разговаря. Четвърти пробутва на Шиго маски от театъра Но. Маски, пред които
един европеец или американец би въздишал за това колко са красиви, без да ги
разбере. Неслучайно у Шиго попадат точно „джидо” – безполов добър дух, символ
на вечното детство, който той оприличава на момиче и „кашики” – с коса,
нарисувана като листо на гинко – белег, че това е момче. Маските се държат с
протегнати ръце и при навеждане надолу имат меланхоличен вид, нарича се
„засенчване”, а при повдигане нагоре – грейват от щастие, „озаряване”. В тези
маски Шиго търси отговор на все по-често навестяващи го сънища, които самият
той не може да обясни.
В искреността на отношенията
прави впечатление нещо, което ние трудно бихме могли да разберем. Представете
си майка, която се извинява на дъщеря си за това, че е проверила портфейла на
дъщеря си, за да се увери в нейното положение. Представете си как баща порицава
сина си за изневярата му и търси причината за цинизма му у себе си. Представете
си как някой открива в майчината приспивна песен „най-възвишена възхвала на
женствеността.” Все неща, които ни е трудно да разберем на нас, които сме
свикнали, че децата ни едва ли не ни принадлежат; на мачовци, които си мислят,
че колкото повече жени имат, толкова по-големи герои са и са поощрявани за това
от бащите си; на нас, които се дразним от това, че в ежедневието ни пропищява
дете, което класифицираме като „разглезено” и/или „невъзпитано”, без дори за
миг да потърсим вината у себе си.
Шиго, който продължава да
търси причините за провала на децата у себе си, има най-после времето да види
слънчогледите и да ги оприличи на човешки глави, останал поразен от
съвършенството им; да разбере как аралията пречи на вишната; да оприличи
криптомерията на комари около крушката; да разсъждава за семена на лотос, които
са на повече от 2000 години и са покълнали в стъкленица; да си спомни за
черните лилии в планината. Цялото това съвършенство го кара да направи някои
асоциации, които макар и да звучат налудничаво – като това човек да даде
главата си на ремонт и през това време да си почине истински, полегнал в
пръстта, - са неговия стремеж към младостта и красотата.
Въпреки че Шиго не идеализира
брака, а напротив – оприличава го на тресавище, в което прегрешения и прошки
завличат двойката все по-надолу, - той не може да си обясни как е възможно един
брак да приключи. И тук идва най-важното – потресът е превърнат в красота като
порив по загубената младост.
Военната тематика не е
натрапена, но все пак не може да бъде пропусната. Докато за сина на Шиго,
Шиучи, войната го е превърнала в циник, повярвал едва ли не в безсмъртието си –
с гордост заявява, че след като е останал недостъпен за куршумите, едва ли едно
„копеле” (любовницата му, с която се е разделил е бременна, а съпругата му е
направила аборт преди броени дни), може да го изплаши, то бащата я вижда като
сянка на самолет, отразена в очите на дете.
А какво е самият глас на
планината? В предговора си към книгата, преводачът Дора Барова дава най-точния
отговор – той е алегория на старостта. Шиго го чува едва на тази възраст и на
него противопоставя своя стремеж към красотата. Което може би е и отговорът на
въпроса защо авторът е стигнал до тази крайност да сложи край на живота си.
Сигурно вече е чул „гласът на планината” и е отказал да се лута в напразната и
обречена борба с него.
Заслужава си да прочетете
този роман, в който единствената слабост е липсата на коректор. Има някакво
име, отбелязано като такъв – Людмила Стефанова, - но от 170-та страница нататък
се натъкнах на такива недоразумения, които опцията „Проверка на правописа” не
може да улови - „им” и „ми” например, са различни неща, но и двете съществуват,
така че няма как да бъдат подчертани. Струва ми се, че подобна красота и опит
да се прехвърли на нашия език неясната ни все още естетика на Япония, са
заслужавали малко по-старателна работа в това отношение. Преводачът е дал
най-доброто от себе си, за да запази ритъма и красотата на романа, така че
нарушаването им не би трябвало да се дължи на претупване на работата.
Накрая, споделям с Вас моите
асоциативни тристишия, провокирани от този роман:
вишна
черни лилии
в планината
слънчев лъч
в корените на вишната
аралия
грохот
по хълма пропълзява
сянка
събуждане
сянка на самолет
в очите
есенен дъжд
излизам от сянката
на гинко
дъжд -
не измива стъпките
в калта
криптомерия
комари около крушката
в кухнята
цъфтят лотоси
семена покълнали
в стъкленица
хризантеми
най-красивите цветя
в ковчега
Няма коментари:
Публикуване на коментар